— Капитанът не каза, но предполагам, че ще бъде както обикновено.
— В четири сутринта — подхвърли Сонора.
Сам се намръщи:
— Ще ми се по някакъв начин да изведем децата от къщата.
— Не можем да чакаме вечно — намръщи се Уитмор.
39
„Медоуторп Бред“ се намираше в търговски център, който навяваше само потискащо чувство у посетителите. На съседната врата висеше надпис „Център по хемодиализа“.
Сонора се сви от страх. Самоувереността я беше напуснала. Уитмор им беше обяснил, че центърът е бил преместен на друго място, тъй като вратите са били прекалено тесни за болничните носилки.
Тя едва се сдържаше да не гледа към Уитмор. Колегата им седеше в пикапа и пушеше. Беше ги предупредил, че закусвалнята има още един изход до тоалетните и че Кинкъл е бил забелязан да влиза вътре преди двайсет минути, най-вероятно за да обядва. „Медоуторп Бред“ се славеше с отличната си кухня.
Сонора веднага беше забелязала стария шевролет на Кинкъл и едва устоя на желанието си да надникне през прозореца.
Сам влезе пръв, задържайки вратата пред Сонора. Двамата изглеждаха като безобидна двойка, определила си среща за обяд. Това би трябвало да заблуди Кинкъл, в случай че заподозреше нещо.
Заведението беше тясно. В предната част бяха наредени няколко маси, следваха няколко сепарета, после — отново маси. Посетителите бяха доста — повечето бяха мъже, някои с униформи, издаващи професията им. Имаше и господа в елегантни костюми. Миризмата на цигари се смесваше с тази на готвено, идваща откъм кухнята.
Сам се насочи към опашката и подаде на Сонора пластмасова табла и прибори за хранене, увити в салфетка. Беше гладна. Огледа масите. Вляво забеляза тъмнокос младеж, който приличаше на Кинкъл. Не беше сигурна, че е той. Беше доста далеч.
Мили боже, нима имаше нужда от очила?
В рапорта си щеше да напише: „Прекалено задимено помещение, за да се каже със сигурност дали даденият човек е търсеният субект“.
— Какво ще обичате? — Жената зад плота имаше обло подпухнало лице. Русата й коса беше прибрана под тънка мрежичка. Усмивката й беше широка. Беше си сложила прекалено ярко червило. Над бялата блуза и джинсите си беше препасала престилка на цветя.
— Ще взема пържени скариди — каза Сам.
— Искате ли салата от зеле?
— И картофено пюре със сос.
— Можете да си вземете хляб от щанда до напитките. — Може да не бяха постоянни клиенти, но въпреки това ги караха да се чувстват добре дошли.
Сонора изстреля на един дъх своята поръчка:
— За мен стек „Солзбъри“, картофено пюре и зелен боб. И чай. — Щеше да се отрази добре на стомаха й.
— Чудесно. Наистина знаете какво искате. — В гласа на жената се долавяше похвала и благодарност за това, че клиентката не забавя опашката. Сонора се почувства поласкана.
— Намери маса, ще взема хляб и нещо за пиене — каза Сам и посегна за портфейла си.
— Добре, само че искам кока-кола.
— Дадено. — Той се наведе и я целуна по страната. — За да изглеждаме по-убедителни — прошепна така, че само тя да го чуе.
Сонора тръгна към сепаретата. Струваше й се, че прекалено бие на очи, докато криволичи между плътно наредените една до друга маси, опитвайки се да не гледа Кинкъл.
Той я наблюдаваше, както още неколцина други. Когато седна в едно от сепаретата, си отдъхна с облекчение. Кинкъл я гледаше така, както мъж гледа жена, не както престъпник гледа преследващото го ченге. Беше прекалено уязвима.
Посоли задушения зелен боб, после посегна към черния пипер, но се отказа. Разви салфетката и взе приборите. Сам седна срещу нея и настъпи новите й бели маратонки.
— Ох, Сам!
— Извинявай. Отмести си краката.
— Не, ти отмести твоите.
Той й подаде голяма златиста питка:
— Нямах голям избор — или това, или чеснов хляб.
— Колко добре ме познаваш!
— Не чак толкова. Но да се яде чесън на обществени места е в разрез с етикета.
— Наистина ли? Дали не може да се придържаме към това правило и по отношение на чилито?
Той махна с ръка:
— Не. Е? Какво става?
— В момента яде сандвич и чете нещо, което прилича на… комикс.
— Какъв е сандвичът?
— Прилича на хамбургер. Защо?
— Просто съм любопитен.
— Добре. Какво ще правим сега?