— Мамо, знам, че си заета с разследването на сериозно престъпление. Не исках да те притеснявам.
— Много трогателно. Опитай пак.
— Обадих се на приятеля си Уолтър. Той и Брок обещаха, че ще дойдат да ме измъкнат оттук. Сериозно, мамо, знам колко си заета.
— Изобщо не съм впечатлена. И така, какво се е случило с приятелчетата ти?
— Колата им се повреди. Чудех се дали… Ти идваш да ме прибереш, нали?
Интересно, откъде пък се появи това чувство на несигурност в гласа му?
— Да, идвам.
— Чудех се дали като се връщаме, не бихме могли да спрем и да вземем момчетата…
— Къде са закъсали?
— В един тунел.
— По дяволите, Тим! Има ли още нещо, което трябва да знам?
Ужасна пауза.
— Само още едно…
— Да? — Сърцето й биеше до пръсване. Господи, само не наркотици! Моля те, Боже!
— Арестуваха ме и заради това, че карах без обувки, на бос крак…
50
Беше приятно да остане за малко сама, мислеше си Сонора, докато караше към Буун Каунти, което граничеше със Синсинати на крачка от дома. Беше откарала Сам и беше спряла до един банкомат; щяха да й трябват повече пари да нахрани Тим, отколкото да плати гаранцията за освобождаването му.
Докато караше на запад, заваля ситен дъждец, който затрудняваше видимостта й наред със спускащия се здрач. Светлините от фаровете на колите, идващи насреща, се отразяваха в мокрия асфалт.
Сонора скръцна със зъби. Най-големият й проблем беше да остане будна.
Видя знак за ремонт на пътя и намали скоростта. Нямаше да попадне в същия капан, в който се беше озовал синът й. Сви към Бърлингтън, после зави наляво и намали скоростта на седемдесет и пет. Единственото хубаво нещо в този град беше, че е много малък — дори тя успя да намери сградата на съда без особени затруднения.
Спря отпред, за да изчака Тим да обуе обувките си.
— Благодаря ти, мамо. Откъде ги взе?
— От твоята кола, която продължава да се води конфискувана.
— Ще мога ли да си я върна?
— Не и преди да сме проверили как стоят нещата с шофьорската ти книжка. Имаш късмет, че не са я разглобили на части, за да търсят дрога.
Тим се намръщи:
— Мислиш ли, че могат да го направят, преди да се върнем и да я вземем?
— Не. На път за насам спрях в „Деъри Март“ и купих един фотоапарат. Направих няколко снимки на колата така, че всички да ме забележат. Гарантирам ти, че с подобно действие не си спечелих приятели.
Той кимна. Завърза връзките на обувките си и я последва към паркинга. Беше очаквала да види покорно, изплашено момче и за пореден път осъзна каква мистерия са всъщност подрастващите младежи.
— Къде е нашата кола? — попита той, оглеждайки празния паркинг.
— У дома, в гаража. Дойдох със служебната кола.
— Защо така?
— Защо така ли? Тим, аз съм по средата на разследването на един отвратителен случай, връщам се от нощна акция.
— Преследвали сте убийците на семейство Стинет ли?
— Не мога да отговарям на подобни въпроси.
— Мамо!
— Да, Тим, точно тях преследвахме. Веднага щом те нахраня и отведа у дома, ще трябва да се върна в участъка.
— Изглеждаш много изморена.
— Аз съм изморена. Надявам се, че изпитваш чувство на вина.
Тим наведе глава:
— Да, чувствам се виновен.
— Добре. Защото втори път подобно нещо няма да се случи, хлапе. Ако трябва да ти наемам адвокат — което не знам дали изобщо ще искам да направя — ти сам ще му плащаш.
— Ще ти върна всичко до последния цент.
— Ще го направиш дори ако се наложи да продадеш колата си.
Той преглътна. Очевидно го беше улучила по болното място.
— Хайде, влизай в колата, Тим. Нали трябва да отидем да приберем приятелите ти?
Прегръдката, с която синът й я възнагради, беше неочаквана, внезапна, първата, която получаваше от месеци насам.
— Ти наистина си страхотна майка. — Той седна в колата. — Знаеш ли, мамо, можем да приемем това като натрупване на полезен житейски опит.
По време на пътуването Тим забавляваше Сонора и приятелите си с разкази за хрумналите му варианти за бягство от затвора в Буун Каунти. Трите момчета бяха страшно изгладнели и щастливи, че могат да си поръчат двойни сандвичи в „Макдоналдс“. Сонора, която беше наясно, че е невъзможно да се избяга от затвор, слушаше, без да коментира. Момчетата бяха премръзнали, паднали духом и прегладнели, затова присъствието на родител с достатъчно пари и желание да им плати вечерята беше горещо приветствано. Знаеше, че за страничен наблюдател те бяха почти мъже, но тя все още ги възприемаше като деца.