Мики отново заговори:
— Никакви отпечатъци. Няколко косъма с неизвестен произход, но може да нямат никакво отношение към случая — може да са от приятели, от предишните собственици, от човека, сложил мокета. Никакви определени следи.
— Тя каза, че е видяла ангел — настоя Сонора.
— Говори с него — каза Клара. — Говори с Кинкъл, Сонора. На теб той би ти казал. Мъжете го потискат с присъствието си, но той се разбира много добре с жени. Майка му може и да не е била добра като родител, но все пак е притежавала някакъв инстинкт и много го е обичала. Къде е Кинкъл в момента?
— Във временния арест. Иска да ни съдейства. Срещу гаранция за пълен имунитет, разбира се.
Клара се усмихна:
— Няма смисъл да включвате Аруба към детектора на лъжата — това би представлявало интерес само от клинична гледна точка. Но можете да го направите с Кинкъл и да се опитате да изясните нещата. Ако желаете, аз също ще присъствам.
Крик кимна:
— Бихме искали. — Погледна към Грубер: — Какво става с Пърсел? Каза, че си успял да се свържеш с шефа му.
— Връзките с военните са истински кошмар, сър. Бил съм там…
— Къде е това „там“?
— Перис Айлънд, Южна Каролина. Пърсел е инструктор по строева подготовка.
— Искам да говоря с него веднага щом пристигне тук — обади се Сонора.
Крик отмести стола си:
— Ако не се появи в участъка в срок от двайсет и четири часа, ще отидете да го доведете.
52
Сонора остави слушалката на телефона и се заслуша в гласовете на колегите си. Молитър разговаряше със съпругата си. Сандърс и Грубер продължаваха да си разменят красноречиви погледи, които не оставяха съмнение как ще завършат празника.
— На децата ли се обади? — попита я Сам.
— Да.
— Къде ще ги заведеш да вечерят?
— Никъде. Единият отива на купон с преспиване, а другият има среща в „Роки Хорър Пикчър Шоу“.
— Какво каза Клара?
— Нали и ти беше там?
— Нямам предвид онова, което всички чухме по време на сбирката. Интересува ме какво си говорихте, когато се отделихте в коридора.
— Нищо особено. Просто един кратък разговор. — Прехапа устни. Клара й беше казала, че изглежда твърде уморена, и я беше попитала дали се чувства добре. По тона й личеше, че е убедена в противното. Беше й поръчала да й се обади, ако изпита нужда да си поговори с някого. Нима вече имаше вид на човек с психически проблеми? И толкова ли й личеше?
Сам махна с ръка пред лицето й:
— Сонора? Тук ли си? Помислих си, че би искала да дойдеш с мен у нас тази вечер. Аз…
Мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна към ухото си.
— Със световноизвестния детектив Сонора Блеър ли разговарям? Жената, която никога не остава без мъж?
— Зависи кой се обажда.
— Как кой? Световноизвестният лекар, разбира се! Бих искал да те поканя на вечеря, ако не възразяваш срещу факта, че съм дежурен на повикване тази вечер. Както ти можеш да бъдеш на повикване заради някое убийство, така и аз мога да съм на повикване в случаи на тежка телесна повреда.
— О, да, с най-голямо удоволствие!
— Знам, че се обаждам в последния момент, но току-що гледахме новините в стаята на дежурните и си помислих, че би искала… „Да“ ли каза?
— Да.
— Кога мога да те взема?
— Трябва да приключа с някои документи. Имаш ли възможност да минеш през участъка на…
— Знам къде се намира. Ще бъда там в осем.
Тя се усмихна и затвори.
— Не, Сам, благодаря. Имам среща.
Огледа се, забеляза интереса, изписан върху лицата на колегите си, и разбра, че всички са я чули. Новината щеше да се разнесе със скоростта на светлината: Сонора има среща; романът с Негодника официално беше приключен. Нима това беше най-важното при всеки един празник? Хората да се наблюдават един друг?