— Но се оженихте за нея?
— Да, госпожо. Живяхме заедно около шест-седем месеца, преди да изчезна. Бях уплашен малък негодник и я зарязах. Не се гордея с този период от живота си.
— Продължавайте.
— Опитах се да й се обадя, но чичо й буквално ме разкара. Не го обвинявам. Преди около четиринайсет години писах на Джой. По онова време Тина беше на две години. Адресирах писмото до Франклин Уорд, чичото на Джой.
Сонора кимна. Дотук добре.
— Аз просто… Исках да се извиня на Джой. Бях направил равносметка на живота си и трябваше да се изправя лице в лице с грешките, които бях допуснал. Бях нов човек, току-що постъпил във флота, но продължавах да съм отговорен за някои свои дела от миналото. Писмото ми беше върнато неразпечатано. Беше придружено от бележка, в която господин Уорд ме молеше никога повече да не се опитвам да установя контакт с племенницата му.
Сонора беше готова да се обзаложи, че именно това се е случило. Чудеше се какво точно беше писал Уорд на бившия съпруг на Джой, но лицето на Пърсел не издаваше нищо. Проклети военни!
— Въпреки това две години по-късно отново опитах. Междувременно се бях оженил, беше ми се родило дете. Писах на Джой, казах й, че съжалявам, и че ако има нужда от помощ, може да разчита на мен. Писането на писма не е една от силните ми страни, но се опитах да й обясня, че не искам да се намесвам в личния й живот или да й причинявам неприятности. Просто исках да знае, че винаги когато тя или Тина се нуждаят от нещо, ще бъда насреща.
— Тя отговори ли на писмото ви?
— Не, госпожо. Писах й още веднъж. Съобщих й, че съм взел участие в операцията „Пустинна буря“, изпратих й снимка на децата си. Имам четири деца, госпожо… Освен Тина. Едно момче и три момичета.
— И тогава тя ви писа?
— Да. Уведомих я, че Тина ще получи дял от застраховката ми „Живот“, когато умра. Предполагам, че е изпитала облекчение от факта, че имам деца. Отговори ми, че се радва, че съм оцелял по време на тази сериозна военна операция, изпрати ми снимка на Тина и ми направи комплимент за децата ми. Заяви, че сега, когато и двамата вече имаме семейства, ще бъде най-добре да не си причиняваме неприятности.
— Под „неприятности“ имате предвид да не казвате нищо на вашата съпруга и на нейния Карл?
— Не, госпожо. Не знам какво е казала на мъжа си. Бях написал адреса си върху пликовете на писмата. Не съм се опитвал да се крия, нито пък съм се натрапвал. Съпругата ми знаеше за Джой и Тина още преди да се оженим. Никога не съм я лъгал.
Сонора не обърна внимание на последната реплика.
— Преди четири седмици съвсем неочаквано получих писмо.
— От Джой ли?
— Да. Молеше ме да й дам пари назаем. Пишеше, че е в затруднение, но това ще бъде временно, и ме питаше дали мога да й помогна. Не съм плащал… никаква издръжка за Тина, макар да предложих на два пъти. Отговорът й и в двата случая беше, че не иска пари от мен, тъй като имам достатъчно разходи покрай голямото си семейство.
Сонора отпи от кафето си.
— Говорих с Бетани. Изтеглихме две хиляди долара от спестяванията си. Тя… Джой не искаше чек или някакъв платежен документ. Помоли ме да й дам парите на ръка и затова се срещнах с нея. Трябваше да й дам двете хиляди долара.
Значи ето откъде идваха мистериозните две хиляди!
— Искам да знаете, че в деня, в който е станало убийството, бях на път за Перис Айлънд.
— Сам ли пътувахте?
— Да, госпожо.
— Нямате ли свидетели?
— Сервитьорката в заведението „Уафъл Хаус“ след Ашвил може да ме е запомнила. Напомняше ми за леля ми Джинива. Оставих й голям бакшиш.
Сонора се облегна назад. Не знаеше дали да му вярва, но й се струваше, че Пърсел казва истината.
— Ще възразите ли да ви вземем проби?
— Какви проби? — намръщи се той.
— Кръв. Коса. Слюнка.
Пърсел се изправи:
— Ще направя всичко, което е необходимо.
— Мога ли да видя ръцете ви? Сложете ги на масата. Той веднага се подчини. Военен.
— Каква е причината за това охлузване на кокалчетата на дясната ви ръка?
— Демонстрирах хватки, които се прилагат при ръкопашен бой на една група новобранци.
Сонора наклони глава настрана:
— Колко човека има обикновено в една група?