Пърсел едва забележимо се усмихна:
— Зависи колко ми изпращат. Започнах с група от петдесет и осем човека, в момента работя с петдесет и двама.
Сонора стана:
— Елате да ви представя на колегата си от лабораторията.
55
Сандърс стоеше редом със Сонора във фоайето на областния затвор. Тя погледна навън към улицата, после се обърна към Сонора:
— Какво стана с онзи Пърсел?
— Ш-ш-т! Ще ти кажа по-късно.
Затворът, разположен от другата страна на улицата, точно срещу полицейския участък, беше настоящият, макар и временен дом на Бартън Кинкъл. Барти се появи в оранжев гащеризон — униформата на затворниците. Ръцете му бяха оковани в белезници. Пазачът — тъмнокожа жена — го държеше внимателно, но здраво за лакътя.
— Искате ли да му сложа вериги на краката? — Пазачката погледна към Сандърс. Кинкъл се втренчи в Сонора и колебливо й се усмихна.
— Не — отвърна Сандърс.
— Да — изрече едновременно с колежката си Сонора. — За всеки случай.
Сандърс кимна. Не беше се засегнала. Тъмнокожата полицайка уви вериги около глезените на Кинкъл.
Сонора му се усмихна:
— Приемете го като знак на уважение. — Сам би я убил за подобни думи. Радиостанцията й изписука. — Да?
— Сонора? Къде си? — Гласът на Сам.
— В затвора.
— Не можа ли да почакаш пет минути?
— Сигурен ли си, че щяха да са пет? Сандърс беше наблизо и нямаше нищо против да ми помогне да отведем Кинкъл в участъка.
— Господи! Само като си помисля колко пъти съм те чакал! Грубер току-що ми се обади от задния паркинг. Каза, че е забелязал кола с журналисти. Ще го водиш ли насам?
— Тъкмо се подписвам за временното му излизане от затвора.
— Докарай го до входа.
— Какво? Никой ли не ни чака отпред?
— Не. Кинкъл е лош престъпник и очакват да го докараме с кола. Слушай, ще сляза долу и ще вляза през главния вход, за да се убедя, че наоколо е чисто. Дай ми трийсет секунди.
— Трийсет секунди? С този асансьор?
— Ще сляза по стълбите.
— Добре. — Сонора прекъсна връзката. — Готов ли си, Барти?
— Ще ме покажат ли по новините? — Изглеждаше развълнуван.
— Не тази сутрин, но ако ни помогнеш, ще се постараем да те покажат днес следобед.
— Адвокатът ми ще дойде ли?
— Да. Ще пристигне, след като приключим с детектора на лъжата. Не искаш да бъде там и да те контролира, нали?
— Не — отвърна Барти.
Вече им съдействаше. Това беше добре, помисли си Сонора, докато подписваше формулярите. Беше унизително, че и Кинкъл, и Аруба искаха да направят самопризнания. Не очакваше да чуе нищо ново, освен ако не се окажеше, че наистина има трети човек.
Трябваше много да внимава. Всички в службата бяха ужасно старомодни. Птичката беше в ръцете им — в този случай птичките бяха дори две — и шефовете доволно потриваха ръце. Сонора беше настроена враждебно към тях. Знаеше какво си мислеха: ако имаш теория за конспирация, ходи да занимаваш Оливър Стоун с нея.
Но тя го искаше. Третият човек. Ангелът. Този, който опрощаваше дълговете, спасяваше живота на бебетата и въпреки това беше нахлул в един дом в предградията.
— Добре. Той е готов. — Полицайката стана и гърбът й изпука. На табелката, закачена на ревера й, пишеше: „Стубенс, Марика“.
Сонора хвана Кинкъл за ръката:
— Сандърс, моля те, огледай се наоколо. Сам каза, че на задния паркинг е спряла кола с представители на пресата, но отпред е чисто, ако изобщо е възможно да се вярва на това.
Сандърс тръгна към официалния вход:
— Изглежда, като че ли всичко е наред. Какво, ще го караме да пресече шосето с вериги на краката ли?
— Може да се придвижва и с подскоци. Нали, Барти?
— Разбира се, детективе, но не ме оставяйте да падна.
— Ще те придържам — обеща Сонора. Радиостанцията й отново изпука. Сам.
— Тук е спокойно, скъпа. Идвайте.
Сонора погледна към Сандърс:
— Аз ще го държа, а ти ще охраняваш.
— Добре.
Сонора спря на изхода и се огледа. Нищо обезпокоително. Сам тъкмо излизаше от сградата на участъка. Не се виждаха коли с антени, нито кльощави момичета с микрофони, нито хладнокръвни видеооператори с коси, вързани на конска опашка.
— Чисто е — каза тя на Сандърс.
Пазачът задържа вратата, докато извеждаха Кинкъл навън. Барти бързо влезе в ритъм — очевидно не за пръв път ходеше с вериги на краката. Плъзгаше крака по тротоара. Когато стигнаха до бордюра, Сонора го хвана за лакътя, за да му помогне да слезе на шосето, но той леко подскочи и грациозно се приземи на асфалта. Чак я изненада.