— Чудесно, Бързако!
Кинкъл подсмръкна:
— Винаги съм мечтал да си имам прякор.
— Не бих искала съкилийниците ми да знаят прякора ми, ако е такъв.
Сонора срещна погледа на Сам и се усмихна. Той отвърна на усмивката й. Косата му падаше в очите.
Внезапно Кинкъл се отдръпна и се тръшна на земята, повличайки я със себе си.
— Какво, по дяволите, става? — Сандърс залегна, претърколи се и измъкна оръжието си. Един куршум улучи бордюра.
Сонора беше паднала пред Кинкъл и го закриваше с тялото си. Надяваше се, че куршумът ще я отмине.
Никой не беше засегнат.
Хората продължаваха да крачат забързано по тротоара. Заобикаляха ги, сякаш бяха нещастни бездомници. После чу писък и въздухът излезе от дробовете й, когато Сам се стовари върху нея, притискайки я към Кинкъл.
Нямаше други изстрели. Внезапно възцарилата се тишина я изненада.
Дишаше тежко. Сам не помръдваше. Защо не се движеше?
— На покрива! — изкрещя Сандърс и започна да се оттегля. Сонора изпълзя изпод Сам.
— Внимавай за цивилните — извика тя. — Сам? — По ризата й личаха петна от кръв, но не усещаше болка. — Сам?
Той изстена.
— По дяволите!
Стубенс, тъмнокожата полицайка от затвора, се приближаваше към нея.
— Стубенс, един от офицерите ни е ранен. — Сонора извърна Сам и впи поглед в лицето му. Очите му бяха плътно затворени, лицето му сякаш се беше смалило и беше мъртвешки бледо. Изглеждаше така, сякаш никога нямаше да се събуди, а левият му крак сякаш беше ръфан от вълци.
Но дишаше. Всемогъщи боже, Сам дишаше!
56
Светлини. Камера. Действие. Представителите на пресата се изсипваха на вълни, напускайки прикритието си. Униформени полицаи крещяха и надуваха свирките си. Отнякъде долиташе плач на дете. Сонора се втренчи в Кинкъл. По оранжевия му гащеризон играеха мигащи светлини. Изглеждаше уязвим, свлякъл се до бордюра с вериги на краката и белезници около китките. На гърдите му зееше малка рана с форма на звезда, а изходната рана на гърба беше с размерите на топка за игра на кегли. От устата му се процеждаше лепкава струйка кръв. Щеше да се удави в кръвта си, ако не беше умрял от куршума.
Почувства се виновна.
Блесна светкавица. Продължаваха да снимат. Усети миризмата на изгорели газове, идваща от линейката, чу шума на двигателя, видя приличния на мъртвец Сам, включен на системи и покрит с чаршаф, окървавен от кръста надолу.
Един интернист от екипа за спешна помощ я докосна по рамото:
— Сигурна ли сте, че не сте ранена?
Тя сведе поглед към изцапаната с кръв предница на ризата си.
— Не. Не съм. Благодаря. Накарайте го да се размърда.
Мъжът кимна. Стори й се познат. Навярно беше в екипа, пристигнал в дома на семейство Стинет след кървавата драма.
Сонора се приближи до Крик. Беше скръстила ръце на гърдите си. Трепереше от студ. Сандърс едва дишаше. Лицето й беше зачервено, косата — разпиляна, челото й — изцапано.
— Открихте ли нещо? — попита Сонора.
Крик бавно се извърна към нея.
— Нищо.
— Вторият изстрел последва доста след първия. Според мен използваното оръжие е „Ремингтън II 87“. — Сандърс все още беше задъхана.
— Защо решихте да го преведете пеша през улицата? — попита Крик.
— Сам се обади и каза, че на паркинга зад затвора има кола с журналисти. Искахме да избегнем евентуална среща с медиите.
Крик закри лицето си с длан. Блесна светкавица. Снимаха го.
— Добре. Как е Делароса?
— Жив е — отвърна Сонора, макар че лекарите още не можеха да кажат дали Сам ще оцелее.
Крик кимна:
— От ъгъла на изстрелване на куршумите излиза, че негодникът е бил на нашия покрив. В момента няколко души претърсват мястото. Сандърс, ти се оправи с пресата. Виж дали някой не е успял да забележи, или да заснеме нещо. Това копеле… Искам някой да се заеме с Еди Стинет. Гледа ли го по новините? — Той хвърли поглед към Сонора.
— Тази дребна невестулка? Шегуваш се, нали?
— Или в момента си прекалено разстроена, или знаеш нещо, което аз не знам.