— Къде беше Пърсел в момента на стрелбата?
— При Мики. Вземаше проби от косата му. Не е той. Еди Стинет отправи заплахи от ефира на националната телевизия. Проверяваме го.
— Вие го проверявайте, а аз отивам в болницата.
57
В главата на Сонора ехтяха непрекъснати звуци, подобни на съскане, и тя внезапно се събуди. Примигна срещу бялата флуоресцентна светлина, отразена от бежовия линолеум на пода. Беше на петия етаж, в чакалнята на интензивното отделение на Еврейската болница. Среднощната тишина напълно отговаряше на определението „гробна“.
Беше заела изключително неудобна поза — седнала странично на твърдия стол, опряла страна в хладната стена.
Преди да заспи, в помещението имаше още няколко души. Някои от тях бяха приятели на Сам, други чакаха да научат нещо ново за състоянието на други пациенти.
Беше съкрушена. Сякаш беше настъпил краят на света и всички панически се бяха разбягали, без да ги е грижа, че тя е останала.
Копнееше да си вземе душ и да си легне. В нейното легло. Искаше да се сгуши в Клампет, да види децата. Но не можеше да си тръгне. Беше обзета от нелепото чувство, че Сам може би се нуждае от нея.
Тя стана и тръгна към най-близката тоалетна. Погледна към големия кръгъл часовник на стената. Стрелката, отмерваща секундите, сякаш се движеше на тласъци. Беше едва три след полунощ. Никой не я беше потърсил по телефона, никой не беше докоснал нежно ръката й и не я беше пратил да си върви у дома.
Наплиска очите си с вода. Следите от умора по лицето й безмилостно се открояваха под ярката светлина на лампата. Изглеждаше състарена. Втренчи се в огледалото. Някак не успяваше да намери връзката между себе си и отражението отсреща й. Сърцето й се сви от съжаление към тази непозната жена.
— Не тъгувай — промълви на глас.
Странен шепот, странна жена, която си говори сама в дамската тоалетна в Еврейската болница в три сутринта.
— Сам ще се оправи. Ще се върне. Няма да те остави.
Ами ако грешеше?
Сонора отвори чантата си и с усилие откри най-новото си и най-хубаво червило. Отвори сребристата дюза.
От какво ли беше направено червилото? И за какъв дявол си слагаше червило в три след полунощ?
Този факт винаги я развеселяваше. Беше нещо, което винаги беше правила — в началото просто имаше за цел да впечатли мъжката половина от колегите си, да ги накара да правят физиономии. Слагаше си червило по време на обяд, преди акция или разпит. Смяташе го за признак на смелост, на самочувствие… Нейното второ „аз“.
Затвори червилото и го пусна обратно в чантата си. Осъзнаваше, че е отчаяна.
58
— Госпожо Делароса?
Сонора се извърна и намръщено погледна пълната червенокоса жена в тъмносиня широка полиестерна блуза и панталони. На краката й имаше бели обувки, изтъркани и изцапани от десетките километри, навъртени из болничните коридори.
— Извинете? — каза Сонора. Тази жена май говореше на нея. В помещението нямаше други хора.
— Вие ли сте госпожа Делароса?
Сам!
— Той добре ли е? — Стана и пристъпи към сестрата, която успокоително я потупа по ръката.
— Добре е, но прекара неспокойна нощ. Помоли ме да ви потърся. Каза да гледам за ниска жена с ярко червило и силно излъчване.
Сонора се засмя. Не спомена, че истинската госпожа Делароса всъщност беше висока и стройна като топола с миши цвят на косата. Нито пък, че въпросната госпожа си беше отишла у дома още преди няколко часа. И че не носеше червило, още по-малко пък — яркочервено. Дълги комбинезони, бронирани сутиени и огромни памучни долни гащи — това беше запазената марка на истинската госпожа Делароса.
— Ще влезете ли за малко при него? Може да му се отрази добре — той пита за вас.
— Разрешавате ли?
Сестрата се усмихна:
— Може би ако поседите край леглото му, ще го накарате да се почувства по-добре.
Сонора грабна чантата си и последва жената. Сестрите от нощната смяна бяха най-любезни от всички.
Сам беше буден. Беше настанен в малка самостоятелна стая, снабдена с апаратура, достатъчна да задейства цял ядрен реактор. Лицето му беше посивяло и потно. Кракът му беше вдигнат нависоко и бинтован. Сонора придърпа един зелен метален стол до леглото и задържа ръката на Сам в своята.
— Госпожа Делароса, предполагам. — Гласът му беше слаб, но това наистина беше Сам.
— Кога получих това понижение?
Лицето му се изкриви в гримаса, наподобяваща усмивка. Тя леко стисна дланта му.
— Добре ли си? — попита я той.
— Притесненията ни са свързани с друг човек, не с мен.
— Имаш ли представа кой е той?
— Крик се опитва да открие Еди Стинет. Веднага след като го открият, с Грубер ще го арестуваме.
Сам извърна глава настрани.
— Това, което дочух, смях ли беше, Сам?
— Най-доброто, на което съм способен в момента. Не може да бъде. Не и този простак Стинет.
— Пърсел също не е виновен — бил е с Мики.
— Имаш ли своя теория по въпроса?
— Никаква.
— А третият мъж?
— Не споменах за него, защото не исках да те разсмивам отново. Но защо не?
Той сякаш потъна във възглавниците.
— Престани да се тревожиш, Сам, и остави това на мен.
Той хвана ръката й:
— Направи ми услуга…
— Разбира се.
— Ако нещо се случи с мен. Ако умра или…
— Ти няма да…
— Знам. Но виж само колко бързо се променят нещата. Ако нещо се случи с мен, обещай ми да наглеждаш моите момичета. Ани и… другата госпожа Делароса?
— Знаеш, че ще го направя.
— Аз ще сторя същото за теб. За Хедър и Тим.
— Обещаваш ли?
Сам стисна ръката й.