— Какво, по…
Сонора го ритна в крака и го бутна с лице към колата.
— Ръце на капака, Еди!
Той трепереше, но наведе глава и опря длани върху мръсния нагрят метал. Колата беше почти нова, боядисана в мръсно розово — приличаше на възпален черен дроб.
— За бога, загубих си едната обица, оставете ме да я вдигна от земята! — Джудайс. Номерът нямаше да мине.
— Разтвори крака, Еди. — Той не се подчини веднага и Сонора отново го срита.
Той може и да не беше човекът, когото търсеха. Не биваше да забравя това. Като че ли имаше някакво значение. Желанието да го притисне към стената и да сложи белезници на китките му не я беше напуснало от мига, в който Еди беше заявил, че е заел на брат си цели петдесет долара.
— Еди Стинет, имаш право да мълчиш. — Белезниците щракнаха. — Ако…
— Прекалено стегнати са!
— По-тихо и ме слушай. Ще ти прочета правата.
Въпреки това провери белезниците. Не бяха прекалено стегнати. Лигльо.
61
По предложение на Сонора Молитър щеше да разпита Джудайс Стинет в зала едно. Наистина беше обзета от злоба и по-късно щеше да си позволи удоволствието да погледа. Сега обаче стоеше облегнала гръб и опряла стъпало на стената с ръце на гърдите си.
Грубер седеше зад масата. Вратовръзката му беше разхлабена и той продължаваше да се нуждае от едно хубаво бръснене. Както и Еди Стинет.
— Значи сте пазарували в „Уолмарт“ — каза Грубер.
Стинет сключи ръце:
— Нали вече ви казах.
— Цели шест часа? Пазарували сте в „Уолмарт“ в продължение на шест часа?
— И обядвахме.
— Къде обядвахте? — обади се Сонора.
— В магазина. Има щанд на „Макдоналдс“.
— Да. И какво си поръчахте?
— Чийзбургер със сирене, екстра.
— Кой номер? — отново попита Сонора. Нарочно. Играеше си с него.
— Какво имате предвид под номер? Грубер се приведе напред:
— Има предвид под кой номер този сандвич е записан в менюто, глупако, и те предупреждавам, че ако отново повишаваш тон…
— Добре, добре, съжалявам. Не знам… номер три, мисля.
— Номер четири — поправи го Сонора, макар да не знаеше. Това беше шега.
Не се обръщаше към никого.
— Добре, номер четири.
— Добре, номер четири ли? Или добре, номер две? А какво ще кажеш за номер десет?
— Те нямат…
— Да, вярно е, нямат номер десет — кимна Грубер, — но това няма значение, защото ти не си бил там, нали, Еди?
— И вие стигате до този извод само защото не знам под кой номер е записан проклетият сандвич в менюто? Вижте, проверете багажника на колата ми. Пълен е. Наистина пазарувахме.
— Но не и през всичките шест часа. Кой мъж ще се съгласи да прекара толкова време в магазин? — Грубер го произнесе така, сякаш ставаше дума за перверзия.
— Джудайс искаше да купи много работи. Обзалагам се, че похарчихме поне петстотин долара.
— В „Уолмарт“? — възкликна Сонора. А беше заел на брат си петдесет.
— Погледнете касовите бележки. На тях е написано и времето, нали?
Грубер погледна към Сонора:
— Само чуйте това! Касови бележки с отбелязан на тях час! Детектив Блеър, случвало ли ви се е да отивате на пазар и да проверявате какво време е напечатано на касовата ви бележка?
— Не мога да твърдя подобно нещо.
Грубер погледна към Стинет:
— Сещам се само за една причина, поради която човек може да поиска да погледне часа, напечатан върху касовата му бележка — когато се опитва да си осигури алиби. Това ли се опитваш да направиш, господин Стинет? Да ни представиш своето алиби? Имаш ли пистолет?
— Пистолет ли? Имам. Два.
— Два? Притежаваш оръжие?
— Навремето. Вече не.
— Според регистъра все още притежаваш.
„Добър блъф“ — помисли си Сонора. Наличието на компютри караше хората да вярват, че полицаите могат да се доберат до всякакъв вид информация само с едно натискане на копчето.
— Имах един пистолет, но го продадох.
— Имал един пистолет! — обърна се Грубер към Сонора. — Но го продал! В такъв случай не би възразил да ти снемем отпечатъци.
— Не знам.
Грубер отново погледна към колежката си:
— Той не знае! Добре, Еди, може би ще си промениш мнението по отношение на онзи юрист. Ако ти си убил Кинкъл, по-добре да си вземеш адвокат-защитник и ще постъпиш умно, ако му позвъниш още сега.