— Но вие казахте, че ако ви съдействам…
— Само че ти не ни съдействаш и на мен започва да ми писва.
— Вижте — намеси се Сонора. — Да допуснем, че е убил Кинкъл. Кинкъл е убил брат му, заклал е цялото семейство. Нека не забравяме това, детектив Грубер! Мислите ли, че съдът ще го накаже заради това? За бога, той ще изкара много повече пари от нас, като продаде историята. — Погледна към Еди. — Можеш да напишеш името ми правилно, нали?
Грубер бутна стола си назад:
— Е, добре, Еди, обади се на твоя юрист. Той ще вземе трийсет процента от дела ти…
— Трийсет процента? — извика Еди гневно.
— От парите, които ще изкараш, като продадеш историята — обясни Грубер. — Все ще ти остане нещичко, даже и след като те обложат с данъци.
— Не съм го направил, но ми се иска да бях — призна задържаният.
Сонора побутна една папка към него:
— Направи ми списък на всичко, което сте купили от „Уолмарт“.
— Как да го направя?
Тя му подаде писалка:
— Опитай с това.
Еди Стинет свали капачката на писалката и облиза пресъхналите си устни.
— Напиши името си отгоре — нареди му Сонора, за да го накара да започне да пише.
Вратата на зала две внезапно се отвори и тя погледна натам, опитвайки се да прикрие раздразнението си.
Беше Сандърс:
— Крик иска да отидете при него.
62
Сонора видя, че Молитър също е в кабинета на шефа. Грубер вървеше зад нея, а Мики тъкмо беше стигнал до прага. Сонора подмина Молитър. Крик ги изгледа и рече:
— Аруба е бил убит.
— Какво? Аруба?
Крик кимна:
— Обадих се на Уитмор в Лексингтън веднага щом застреляха Кинкъл и им поръчах да удвоят охраната на Аруба. Двама души са го пазели, но той е мъртъв. Застрелян през мрежата на болничния прозорец с пистолет „Ремингтън“, високоскоростни куршуми — същите, с които беше убит Кинкъл.
— Стрелял е същият човек.
— Еди има ли пистолет „Ремингтън“?
— Да, но го е продал.
— О! Значи го е продал… — Крик сключи пръсти и кокалчетата му изпукаха. — Уитмор все още разследва случая и ще ни държи в течение. Вземете фотоапарат и идете до Лексингтън, за да направите снимки.
— Третият човек — вметна Сонора.
— Не и ако е бил Стинет. Какво казва Еди?
— Че е бил в „Уолмарт“.
63
Сонора паркира неправилно зад денонощния ресторант „Толи Хо“. Беше ужасно ядосана. Бяха я изпратили в Университетската болница в Кентъки. Това беше мястото, където обикновено се изпращаха пострадалите затворници, но по неизвестни причини Аруба беше настанен на петия етаж на Самарянската болница.
Уличните лампи хвърляха жълти кръгове по тротоара — пуст в този час на нощта. Дъждът беше спрял, но улиците още бяха мокри. Не спираше ли да вали в този проклет щат Кентъки?
Болницата беше заобиколена с полицейски коли, микробуси с представители на пресата — цареше относително спокойствие, както когато човек е изправен пред свършен факт. Е, поне беше попаднала на точното място.
Двамата униформени мъже във фоайето я изгледаха. Тя им показа служебната си карта.
— Тази карта не означава кой знае какво в нашия град — отбеляза единият от полицаите.
Сонора го измери с поглед и каза:
— Търся капитан Уитмор, полицай… — Погледна табелката на гърдите му. — Роби, нали?
— Капитан Уитмор е зает.
Вторият полицай — по-млад, по-стегнат и вероятно по-интелигентен от колегата си — се направи на изненадан.
— Полицай Роби, уморена съм. Прекарах тежък ден, освен това не харесвам нито косата ти, нито кръглото ти гадно лице. Кажи ми нещо, Роби — лятно време сигурно се разнасяш насам-натам в някои от онези противни размъкнати памучни гащета, нали?
Изражението му й подсказа, че е познала.
— Е?
Другият полицай се опитваше да скрие усмивката си.
— Госпожо, за мен ще бъде удоволствие да ви отведа при капитан Уитмор. Той е на петия етаж.
— Водете ме.
— Тези кучки от Охайо! — промърмори Роби.
— Кажете ми, полицай Дарнел, има ли някаква специална причина, поради която е бил избран петият етаж? От съображения за сигурност? Или може би само там е имало свободна стая?