— Ами… На четвъртия етаж е родилното отделение.
Тя се засмя.
— Петият етаж е за пациенти с психични отклонения.
Вратата на асансьора се отвори и пред очите й се изпречиха детектив Уитмор и още една любимка на Сонора — детектив Ягамочи. Ягамочи нямаше търпение час по-скоро да влезе в асансьора.
— Сонора! Хей! — Костюмът на Уитмор беше по-измачкан от всякога. Той посегна и я хвана за ръката. — Радвам се, че дойде.
— Благодаря за вниманието. — Полицай Дарнел се обърна към асансьора.
— Чакайте — извика Сонора. — Слушай, Уитмор, този Дарнел е страхотен, но имах проблеми с колегата му.
Уитмор се намръщи. Мей влезе в асансьора и натисна бутона. Вратата се затвори под носа на Дарнел, оставяйки го отвън.
— Здравей, между другото! — подвикна Сонора към затворената врата. Поведението беше типично за Мей.
— Какви проблеми имахте с другия полицай, детектив Блеър?
А, значи сега беше детектив Блеър!
— Дежуря с Роби, сър — обясни Дарнел.
— Роби ли? Какво, значи пак се е проявил?
— Да, сър.
— Искаш ли да останеш и след работно време, Дарнел?
— Да, сър. — По всичко личеше, че Дарнел не иска да работи извънредно.
— Кажи на полицай Роби, че съм наредил да си върви у дома и че ще се свържа с неговия пряк началник. — Уитмор се обърна към Сонора: — Ще се погрижа за това. Роби е каубой.
— Роби е идиот.
— Също и това.
— Кажи му, че ако някога остане без работа, няма смисъл да си прави труда да търси служба в Синсинати.
— Ще бъде принуден да се хване като охрана някъде още преди края на годината. Хайде, има много други неща, за които трябва да мислим. Ела да ти покажа какво сме открили.
Сонора го последва по широкия чист коридор и сбърчи нос, щом усети специфичната болнична миризма. Психиатричното отделение не приличаше на онези, които беше виждала. Беше пълно със зелени растения, а пациентите носеха собствените си дрехи.
Обезопасени стаи, изпълнителен персонал, изкуствени усмивки и торазин.
Сонора усети, че й се гади. Не биваше да ги остави да се досетят, че не е нормална.
— Съжалявам за онова, което се случи на партньора ти.
— Благодаря. — Беше уморена след продължителното шофиране и отвратителния ден. — През прозореца ли е стреляно в Аруба?
— Направо е отнесъл проклетото нещо! Настанихме Аруба именно в това отделение поради засилената охрана. Освен това тук не се допускат външни лица.
— Така ли? — Тя огледа коридора.
— Тези хора са от персонала. Облечени са така, за да не предизвикват допълнително стрес у пациентите. Добро място за Аруба, тъй като тук разполагат с достатъчно лекарства и опит, за да се справят с всеки душевноболен. Какъвто беше и Аруба, между другото.
Сонора се въздържа от коментар. Искаше да вкара Аруба в затвора, а не в отвъдното.
Уитмор зави зад ъгъла и тя буквално подтичваше след него.
— Бяхме сложили охрана от двама души вместо един, каквато е обичайната практика.
— Пред вратата или вътре в стаята?
— Отвън. Аруба беше на легло, завързан. Не е имал никакъв шанс.
Сонора се чувстваше изиграна. Тя, както и цял Синсинати искаше да види престъпника Аруба изправен пред съда, а той се беше отървал по бързата процедура.
Пред вратата на стаята беше оживено. В коридора бяха разпънати два сгъваеми стола. На пода видя преобърната пластмасова чаша. Имаше много следователи и униформени полицаи. Направиха път на Уитмор и огледаха любопитно Сонора.
— Пред вратата стоеше един полицай, а другият беше в стаята…
— Не каза ли, че и двамата са пазели пред вратата?
— Колегата решил да влезе вътре, за да се увери, че задържаният е добре. По-добре така, отколкото да напусне поста си, нали?
Сонора влезе в стаята. Тялото на Аруба все още беше там. Ръцете му бяха завързани с кожени каиши към металната рамка на леглото. Куршумите бяха надупчили гръдния му кош. Приличаше на мишените, в които полицаите се упражняваха в точна стрелба.
Очите му бяха отворени. Приличаха на стъклени. Озъбена гримаса на лицето. Едва ли беше разбрал какво става. Смъртта беше настъпила бързо.
Отчасти беше доволна, че вече е мъртъв — заради доброто на човечеството. Понякога нещата се объркваха в съдебната зала; никога нямаше гаранции, че един престъпник ще получи заслуженото наказание. Но чувството, че е измамена, не я напускаше.