— Защо не?
— Прекалено чувствено е.
Тя пропусна думите му покрай ушите си.
— Добре, давай да поръчваме.
Щеше да опита от всичко, което би могло да й достави някакво удоволствие, макар че през последните няколко дни всичко имаше вкус на пепел и безпокойство. Гладът беше усещане, което й се изплъзваше. Стомахът й явно беше свикнал с мисълта, че яденето е неприятно задължение.
Но Сонора ставаше все по-добра в ровенето с вилица из храната и в изкуството да я направи да изглежда така, сякаш от нея е ядено.
Сервитьорката познаваше Гилейн. Имаше излъчване на нечия баба и се движеше така, сякаш се намираше в собствената си кухня. Поднесе им портокалов сок, вкусът, на който подозрително напомняше на „Танг“.
— Това е едно от малкото места, където знаят как да приготвят бекон — информира я Гилейн.
— И как го приготвят?
— Така, че да може да се дъвче. Не го обичам хрупкав.
— Нито пък аз — отвърна тя с калифорнийски акцент. — Тол-л-кова си при-иличаме!
— Страхотно го правиш. Наистина ли не си от Калифорния?
— Не, но нали всички гледаме телевизия? — Сонора добави още сметана към кафето си.
— Как ще приключи историята с херцога?
— О, за филма ли говориш? Ще откара вагоните до Бърклоу. Аз също си спомням „Синовете на Кати Елдър“.
— Кой е любимият ти филм?
Храната пристигна. Бели чинии, тънки керамични чаши за кафе. Сонора отвори още две сметани и ги изсипа в кафето.
— „Свидетелят“. А на теб?
— Това изглежда добре. — Гилейн също сложи сметана в кафето си. Тя забеляза следи от ягодов сироп на върха на лъжицата му.
— Това нарочно ли беше?
— Кое?
— Ягодовият сироп.
Той погледна в чашата си:
— Сега вече ме хвана. А моят любим филм е „Принцесата булка“. Навремето много харесвах „Къща за животни“, но това е минало. Ти фен ли си на Джеки Чан?
— Да.
— Наистина ли? Значи харесваш такива филми, които се гледат предимно от мъже?
— Да. А ти да не би да харесваш сълзливи истории за жени?
— Не. Защо се усмихваш?
— Без причина.
Когато беше по-млада и не толкова умна, се питаше защо мъжете не могат да приличат поне малко на жени — да поддържат ред и чистота в къщата… Като мъжете от филмите на Фред Астер. Няма значение, че самата тя не го правеше. Имаше си оправдание, беше заета.
И когато най-сетне й се случеше да срещне подобни мъже, откриваше, че между нея и тях има много общи неща — приличаха си, включително по това, че и тя, и те си падаха по романтичните връзки с други… мъже.
— Харесваш ли филмите на Фред Астер?
Гилейн, който в момента поднасяше парче шоколадов сладкиш към устата си, замря от изненада. Усещаше, че се е озовал на хлъзгава почва.
— Нямам нищо против да гледам клиповете му — отвърна предпазливо.
Сонора се усмихна отново. Идеално. Опита пържените яйца и докато дъвчеше, избута храната в единия край на чинията си. Огледа другите жени в ресторанта. Не бяха много. Едно момиче с униформа на медицинска сестра привлече вниманието й. Имаше дълга тъмна коса с руси кичури. Очите й бяха зелени. Тя се нахвърляше върху храната така, сякаш се бореше със смъртен враг или с неустоим любовник, който непрекъснато те наранява и никога не си отива.
Гилейн Поля гофретата си с разтопено масло.
— Познавам една жена, която прави най-вкусните бисквити на този свят — рече Сонора.
— Коя е тя?
— Една дама, с която се запознах едва преди няколко дни. Госпожа Кавано. Тя познаваше… Познаваше убитото семейство.
— Помогна ли за разследването?
— Донякъде.
— Кой беше онзи мъж в къщата ти? — Гилейн сипа сос върху бърканите си яйца.
— Стар приятел.
— Кога за последен път си била влюбена?
— В началното училище. В едно момче на име Роки Нюман. Продължавам да търся мъж, подобен на него, но засега нямам късмет.
— Късметът може и да ти се усмихне. — Той й се усмихна. Устата му беше пълна с наденица. — Как са децата ти? И мишките? И конят ти?
— Мишките се чувстват много добре. Като се прибрах снощи у дома, заварих Тим да седи на пода и да храни една от тях със снакс, докато гледаше телевизия.
Гилейн се засмя: