Очевидно колите не служеха да подхранват самочувствието му, помисли си тя. За какво изобщо го беше грижа? Беше почти сигурна, че в живота му няма жена. Дали всяка сряда вечер отиваше на танци, дали гледаше автомобилни състезания и обичаше да превключва спортните канали по телевизията?
Сонора пъхна единия от мистериозните ключове на Кинкъл в ключалката на задната врата. Началото беше обещаващо. Ръждясалата ключалка прищрака и след миг Сонора се озова вътре.
Зачуди се дали да заключи след себе си, но се отказа. Можеше да й се наложи да се спасява. Включи джобното си фенерче — беше го откраднала от един полицай преди година и половина. Беше добър човек и тя беше казала някоя и друга хубава дума за него. Той никога не повдигна въпрос за фенерчето. Може би беше преценил, че сделката си струва.
Затвори вратата и освети помещението, в което беше влязла. Беше трудно да си изгради определена представа за това място — беше прекалено тъмно. Сам й липсваше. Сърцето й бясно блъскаше в гърдите. Страхуваше се. Не толкова от срещата с Ван Оуен, колкото от факта, че е сама в тази тъмна и зловеща сграда. А ако Крик разбереше, че е идвала тук, щеше да превърне живота й в ад.
Пристъпи напред и се огледа за стълбище. Линолеумът леко скърцаше под обувките й.
На долния етаж имаше огромен работен плот — като онези, зад които седяха банковите служители. Беше разположен в центъра на стаята. Продължи да се придвижва и се озова пред асансьорите.
Никакъв шанс, засмя се беззвучно тя. Само като си представеше, че може да се качи в някой от тези асансьори и да заседне между етажите, й прилошаваше. Никой нямаше да я открие. А като имаше предвид какво беше психическото й състояние напоследък, нямаше да й бъдат нужни повече от петнайсет минути, за да се побърка окончателно.
Стълбището беше за предпочитане и тя определено щеше да се възползва от него. Стига да го намереше.
Не беше лесно в тази тъмница. Отваряше вратите една след друга, докато накрая все пак го откри.
Можеше да тръгне нагоре или надолу. Не виждаше причина да се спуска в мазетата, нито пък й стигаше куражът за това. Тръгна нагоре. Между етажите имаше по две площадки.
Стигна до седмия етаж. Вървеше уверено и методично. Дрехите й бяха широки. Гладуването обикновено водеше до такъв ефект. Виеше й се свят от умора.
Отвори вратата към коридора. Дали не беше сбъркала етажа? Или може би бяха изгасили светлините? Имаше ли някого?
Спря и се ослуша. Тъмнината й действаше смразяващо.
Задържа с крак вратата към стълбището и същевременно направи опит да се придвижи напред. Лъчът на фенерчето освети врата, на която беше закрепена месингова цифра. Номер девет. Девет? Нима се беше се изкачила толкова нависоко? Не беше възможно.
Отново се вгледа в цифрата и разбра, че не е деветка, а шестица, обърната надолу. Следващият етаж.
Върна се при стълбището и безшумно притвори вратата зад гърба си. Беше пъхнала пистолета си в колана на джинсите, за да й е под ръка. Някой друг може би щеше да го държи в ръка, но тя добре се познаваше. Беше напълно възможно да се спъне или да стреля в тъмното. Не беше признавала тази си слабост пред никого.
Но беше доста отслабнала и беше напълно възможно оръжието да падне в панталоните й. Унизителна вероятност. Ченге, пострадало при изпълнение на служебните си задължения. От пистолет, паднал в гащите й.
Държеше се за перилата. Наслоеният прах полепваше по пръстите й. Най-хубавото и най-лошото нещо на смъртта беше, че си умрял — никога повече нямаше да й се случва да възприема смъртта като най-ужасното, което би могло да се случи на човек. Смъртта означаваше спокойствие и едновременно с това — проклятие. Красотата на смъртта се състоеше в това, че битката беше приключила. Или поне се надяваше, че е така.
Трябваше да е подготвена. И преди й се беше случвало да се чувства депресирана: много депресирана, безброй пъти. Отчаянието не беше непознато усещане за никого. Брат й беше умрял преди четири години и тя се беше почувствала опустошена.
Но това, което изпитваше в момента, беше различно. Ново. Нещастие. Молба. Никога преди не беше се молила за още малко живот.
Определено не беше добре. Но осъзнаването на тази истина не я накара да се почувства по-добре.
Може би трябваше да се радва, че Сам не е с нея.
Вратата, през която се излизаше в коридора на седмия етаж, беше заключена. Натисна бравата, но не успя да отвори. Определеност. Реалност. Тук имаше някой. Някой, който не искаше да бъде безпокоен. Опита последователно ключовете от връзката. По дяволите, не й се искаше да се върне обратно по тези тъмни стъпала.