Третият ключ влезе в патрона и вратата се отвори със скърцане. Сонора изгаси фенерчето и се опита да затвори вратата възможно най-безшумно. Притаи дъх.
И чу музиката. Една от вратите на стаите беше отворена. Видя светлината. Музиката идваше именно оттам.
Този глас й беше познат. Джими Дуранте. А песента беше „Когато времето отлита“. Сякаш беше попаднала в епизод от „Междинна зона“.
Музиката заглушаваше шума от стъпките й. Пистолетът й заплашително се плъзна надолу и Сонора го взе в ръка. Дланите й лепнеха от пот. Искаше й се дъхът й да не излиза толкова рязко от дробовете и сърцето й да не бие толкова силно.
Отне й много време, докато се придвижи по коридора. Не искаше да е сама. Не и тук, не и тази вечер.
Пое дълбоко дъх и се приближи до отворената врата. Надникна вътре, но не видя никого. Стаята представляваше офис, обзаведен с огромно дъбово бюро, старомоден въртящ се стол с кожена седалка и облегалка, която приличаше на дървена решетка. Прииска й се да седне на този стол и да се върти до безкрай.
На старата махагонова закачалка висяха черно вълнено палто и бежов анорак, а в месинговата стойка за чадъри стоеше голям мъжки чадър, който й се стори сух.
Пристъпи предпазливо напред. Телефон, компютър, кошче за отпадъци, дискретно сложено до шкафа за документацията. На бюрото имаше кръгъл съд с вода, в който плуваше свежа бяла орхидея.
Лампичката на музикалната уредба светеше червено. Ето откъде идваше музиката. На стената бяха закачени десетина-дванайсет снимки. Тина Стинет, положена върху окървавеното легло. Тялото на Карл Стинет — завързано здраво за стола и наклонено встрани. Снимки, запечатали престъплението, извършено в дома на Стинетови.
Някой пусна водата в тоалетната и след миг вратата изскърца. Сонора се обърна стреснато назад и видя Джак ван Оуен, който пристъпваше към нея и бършеше влажните си ръце в една хавлиена кърпа.
Тя извика от изненада. Той също.
Ван Оуен сложи ръка на сърцето си и каза:
— За бога, детектив Блеър! И защо подскачате от уплаха! Нали вие ме преследвате?
Както обикновено не можа да устои на усмивката му. По дяволите, беше щастлива да го види отново. Предпочиташе компанията на което и да е живо човешко същество пред перспективата да стои сама в този час на нощта и в тази част на града.
— Искате ли кафе? — попита я Джак ван Оуен.
Тя кимна и той й посочи тясното канапе, разположено срещу бюрото.
— Седнете. Доколкото си спомням, пиете кафето със сметана, но без захар. Ако открия малко шоколад на прах, ще добавя и него в чашата ви.
— Добре — промълви тя.
— Няма да отнеме повече от минута. — Той хвърли кърпата върху шкафа. — Чакайте само да измия тази кана.
Сонора, която тъкмо сядаше, рязко се изправи.
Ван Оуен иронично наклони глава:
— А може би няма нужда. Каната ми изглежда достатъчно чиста. Струва ми се, че не искате да ме изпускате от погледа си.
Сонора отпусна пистолета си встрани:
— Извинете.
Ван Оуен изключи уредбата, седна на стола зад бюрото и се завъртя.
— Допусках, че може да дойдете.
Тя нищо не каза.
Той се изви на една страна и погледна към коридора.
— Сама ли сте или да очаквам появата на някое от приятелчетата ви? Просто искам да знам колко кани кафе да сваря.
— Сама съм.
Той притисна върховете на пръстите си.
— Ако ми позволите да направя едно предположение — вие не би трябвало да сте тук сега.
— Добро попадение.
Кафе машината изпусна струйка пара и стаята се изпълни с аромат на кафе. Сонора отново седна на канапето и едва устоя на желанието да подвие крака под себе си. Кабинетът му й харесваше. Много.
Ван Оуен завъртя стола и застана с лице към Сонора.
— Е, скъпа моя, какво да правя с вас? Не искам да кажа, че не се радвам да ви видя. Просто не съм сигурен защо ви виждам.
— Повече ми харесва, когато говорите направо. Знаете какво си мисля, а аз знам какво си мислите вие.
— Да чуем.
— Можете да ми се доверите. Да ми разкажете всичко. И да прекарате остатъка от живота си зад решетките.