Чувам, че господин Коупланд и господин Рийд отказват да обсъждат мен и проблемите ми. Те се разминаха на косъм с опасността също да се окажат обвиняеми и репутацията им да бъде очернена. Прокурорът, който ме изобличи, стреляше с мощни откоси към всички дори далечно свързани с неговия грандиозен заговор и едва не унищожи цялата фирма. Престъплението ми беше, че взех неподходящ клиент. Двамата ми бивши партньори не са извършили никакво нарушение. Изпитвам многобройни и най-различни съжаления за случилото се, но клеветите, петнящи доброто им име, още не ми позволяват да спя спокойно. И двамата наближават седемдесетте и като млади юристи се бяха борили не само с трудностите, свързани с усилието да запазят кантората си, но бяха водили и някои от последните битки от времената на законите за расовата сегрегация. Понякога съдиите ги пренебрегвали в съда и отсъждали против тях без основателна причина. Другите адвокати нерядко се държали грубо и непрофесионално. Окръжната адвокатска асоциация не ги поканила за свои членове. Понякога чиновниците губели преписките им. Белите съдии не им вярвали. И най-лошото, не идвали клиенти. Дори черни клиенти. Нито един бял не би наел чернокож адвокат през седемдесетте години, поне не в южните щати, а положението и досега не е много по-различно. А „Коупланд и Рийд“ едва не потънали още в началото, понеже чернокожите смятали, че белите адвокати са по-добри. Усърдната им работа и всеотдайният професионализъм променили нещата, но бавно, наистина мъчително бавно.
Уинчестър не беше първият ми избор за място, където да градя кариера. Учих право в „Джордж Мейсън“, във вирджинските западни предградия на Вашингтон. През лятото след втори курс ми провървя и започнах като стажант в голяма компания на Пенсилвания Авеню, близо до Капитолия. Беше една от фирмите с хиляди адвокати, с кантори по цял свят, с имената на бивши сенатори върху бланката, с доходоносни клиенти и неистов ритъм на работа, който адски ми допадаше. В основни линии бях момче за всичко в процеса срещу бивш конгресмен (наш клиент), обвинен в заговор заедно със своя брат престъпник за получаването на подкуп от предприемач в сферата на отбраната. Процесът беше цирк, а аз бях на седмото небе, че съм толкова близо до арената.
Единайсет години по-късно влязох в същата съдебна зала в сградата „Е. Барет Притиман“ в центъра на Вашингтон за собствения си процес.
През онова лято бях един от седемнайсетте секретари. Останалите шестнайсет, идващи от десетте най-добри колежа по право, получиха предложения за работа. Понеже бях заложил всичко на една карта, третата си година като студент по право прекарах в обикаляне на Вашингтон и тропане по вратите, които неизменно се оказваха заключени. Вероятно във всеки един момент няколко хиляди безработни адвокати кръстосват Вашингтон, а човек лесно се поддава на отчаяние. Накрая претърсих и предградията, където правните фирми са по-малки, а работните места — още по-оскъдни.
После се прибрах у дома съкрушен. Мечтите ми за слава във Висшата лига бяха смазани. Господин Коупланд и господин Рийд нямаха достатъчно работа и със сигурност не можеха да си позволят нов сътрудник, но ме съжалиха и разчистиха за мен стар склад на горния етаж. Вложих цялото си усърдие, макар понякога да не беше лесно да трупам много работни часове с толкова малко клиенти. Разбирахме се добре и пет години по-късно двамата великодушно добавиха и моето име към съдружието. Доходите ми почти не нараснаха.
Докато бях обвиняем, мъчително наблюдавах как безчувствено петнят доброто име на съдружниците ми. Когато се озовах в безизходно положение, главният агент от ФБР ме осведоми, че господата Коупланд и Рийд също ще бъдат обвинени, ако не се призная за виновен и не сътруднича на прокурора. Помислих, че блъфира, но не можех да бъда сигурен. Казах му да върви по дяволите.
За щастие, блъфираше.
Написах на двамата писма, дълги и прочувствени извинителни писма. Не ми отговориха. Помолих ги да дойдат да ме посетят, за да поговорим лице в лице, но не отвърнаха. Родният ми град е само на стотина километра, но редовният ми посетител е само един.
Баща ми е от първите чернокожи моторизирани полицаи в щата Вирджиния. Цели трийсет години Хенри патрулираше по пътищата и магистралите около Уинчестър и обожаваше всяка минута, в която беше на шосето. Обичаше самата работа, усещането за авторитет и история, властта да прилага закона и състраданието да помага на хора в нужда. Обичаше униформата, полицейската кола, всичко освен пистолета на колана си. Няколко пъти се беше оказвал принуден да го вади, но нито веднъж — да стреля. Очакваше белите да се държат оскърбено, а чернокожите — да се надяват на снизходително отношение, но той твърдо беше решил да е напълно безпристрастен. Беше строг полицай, за когото нямаше средно положение в закона. Ако дадено действие беше незаконно, значи беше незаконно и толкова, никакво шикалкавене, никакви формалности.