Хенри потупва кафявия плик и ме осведомява:
— Расин ти ги изпраща.
— Благодари й от мое име.
Ако толкова се притеснява за килограмите ми, защо при всяко посещение ми носи плик с мазни десертчета? Изяждам едно-две, а останалите раздавам.
— Скоро да си говорил с Маркъс? — пита баща ми.
— От месец не съм. Защо?
— Големи неприятности. Някакво момиче забременяло от Делмън. Той е на петнайсет, тя — на четиринайсет.
Клати глава и се мръщи. Делмън още десетгодишен си беше престъпник и семейството винаги се е опасявало, че животът му ще продължи извън закона.
— Първото ти внуче — опитвам се да го разсмея аз.
— Голяма гордост! Петнайсетгодишен идиот, който носи името Банистър, надува корема на четиринайсетгодишно бяло момиче.
Двамата се замисляме над думите му. Срещите ни често се определят не от казаното, а от онова, което остава дълбоко скрито и неизречено. Баща ми е вече на шейсет и девет и вместо да се наслаждава на златните си години, през повечето време ближе рани и се самосъжалява. Не че го виня. След четирийсет и две години брак скъпата му съпруга му бе отнета за част от секундата. Потънал в скръб, той узна, че ФБР проявява интерес към мен, а разследването се разрасна лавинообразно. Процесът ми продължи три седмици и баща ми не пропусна нито ден в залата. Беше съкрушен, докато гледаше как ме изправят пред съда и ме осъждат на десет години затвор. После ни отнеха Бо, и на двамата. А вече и децата на Маркъс пораснаха достатъчно, че да създават сериозни тревоги на родителите си и на всичките си близки.
На цялото ни семейство се полага малко късмет, но надали ще ни споходи.
— Снощи говорих с Руби — осведомява ме баща ми. — Тя е добре, изпраща ти поздрави и ми каза, че последното ти писмо било много забавно.
— Моля те, предай й, че писмата й означават много за мен. Не е пропуснала нито седмица за пет години.
Руби е светъл лъч в нашето разпадащо се семейство. Тя е брачен консултант, а съпругът й е педиатър. Имат три съвършени деца, които не пускат да припарят до своя опозорен чичо Мал.
След дълго мълчание казвам:
— Благодаря ти за чека, както винаги.
— Радвам се да помогна — свива рамене той.
Всеки месец ми изпраща сто долара и аз съм му много признателен. Отиват в сметката ми и ми дават възможност да си купувам неща от първа необходимост като химикалки, листове за писане, книги и прилична храна. Повечето хора от Бялата банда получават чекове от близките си. Буквално никой от Черната не получава нито цент. В затвора винаги разбираш кой има пари.
— Мина почти половината — отбелязва баща ми.
— Още две седмици и ще станат пет години — пояснявам.
— Времето лети.
— Навън може би. Уверявам те, че от тази страна на стената часовникът върви много по-бавно.
— Въпреки това трудно може да повярва човек, че си тук вече пет години.
Така е наистина. Как оцеляваш години наред в затвора? Като не мислиш за времето, за месеците или седмиците. Мислиш за днешния ден — как ще го преживееш, какво ще правиш. Утре, като се събудиш, още един ден ще бъде зад гърба ти. Дните се трупат, седмиците отминават, месеците стават години. И ти осъзнаваш, че си силен, че можеш да функционираш и да оцеляваш, понеже нямаш избор.
— Решил ли си какво ще правиш? — пита ме Хенри.
Всеки месец ми задава същия въпрос, все едно ей сега ще ме освободят. Търпение, напомням си. Той ми е баща. И е тук! А това е много.
— Всъщност не. Има още много време.
— На твое място щях да започна да се замислям — отбелязва той, убеден, че в моето положение щеше прекрасно да знае как да постъпи.
— Току-що завърших трето ниво по испански — казвам с известна гордост.
В Кафявата банда имам добър приятел, Марко, който е отличен преподавател по чужди езици. Лежи за трафик на дрога.
— Май не след дълго всички ще заговорим на испански. Завладяват ни.
Хенри не понася имигранти, не понася никой с акцент, хора от Ню Йорк или от Ню Джърси, безработни или живеещи от социални помощи и смята, че бездомните трябва да бъдат арестувани и заселени в лагери, които в неговите представи ще бъдат по-лоша версия на „Гуантанамо“.