Не. Максин и без това бе започнала да взема нещата прекалено сериозно. Той смяташе чисто и просто да умре — за нея, както и за всеки друг, но глупавата жена се появи с цял ден по-рано от планираното им заминаване, с всичките пари в чантата си…
Паркира пред „Лас Бризас“ — имаше отделни места за всеки гост пред бунгалото ѝ. Отпи още глътка текила и се замисли за случилото се. Стори му се странно, че досега не бе разсъждавал върху всичко това толкова внимателно. Мислеше много добре, когато беше на крака, не можеше да се отрече — затова и толкова го биваше в съда на времето…
Онази сряда вечер Максин бе отишла при него неочаквано. Без да подозира нищо. Щастлива. Най-накрая щяха да се махнат от Сан Франциско и онези мъртви мечти. „Не е ли чудесно, Ръсти?“
Разбира се. Чудесно.
Само че, по дяволите, Джони Лагуардия щеше да се появи след по-малко от два часа, за да си иска парите, а дотогава Ръсти трябваше да е мъртвец, да е оставил кървавата следа до парапета, трупът му да е отнесен в залива.
Максин беше въодушевена, настървена за новия си живот и възбудена. Бе започнала да му прави свирка, е, хубаво, това щеше да свали малко и от неговото напрежение. Не продължи дълго.
После тя влезе под душа, докато той я чакаше в леглото. След малко водата спря и Максин излезе — танцуваше, позираше със свалената шина, заради която бяха получили толкова много пари, заради която всичко бе станало възможно. Изгледа го удивено — какво прави с пистолета на Рей? Защо?
Отвори вратата на колата. Ако секретарката от Вашингтон все още бе пияна, щеше да е лесно. С Харди я бяха оставили на леглото и бяха излезли, без да заключват вратата. Ако все още беше отключена, щеше да влезе и готово. Дори и да се бе надигнала, за да закачи веригата, което бе малко вероятно, щеше да я убеди да го пусне при себе си между чаршафите за по-малко от две минути. Биваше го, когато е на крака.
По-късно Харди щеше да разказва, че падането му е продължило двайсет и шест минути по най-добрата му преценка.
В морската пехота бе тренирал скокове с парашут, нищо че оттогава бе минало много време. Спаси го фактът, че когато загуби равновесие и си мислеше, че вече е умрял, все пак успя да се оттласне от скалата. Бе забелязал как скачат момчетата — в началото отскачаха с всички сили, за да избегнат камъните в подножието. Разстоянието не беше голямо. Единственото, което впечатляваше след това, бе продължителността на падането.
Не се бе завъртял във въздуха, а бе полетял надолу и макар примрял от страх, бе успял да види как водата се надига към него, как приближава поредната вълна.
Почувства удара с цялото си тяло, от краката до раменете, и вълната веднага го изтъркаля в пясъка край брега. Заразмахва ръце, с надеждата да излезе на повърхността. Там, под водата, не можеше да се ориентира накъде е тя, нито пък да прецени точно кога да си отвори устата, за да поеме въздух.
Морска вода. Дробовете му се напълниха. Блъсна се в скалата, отново потъна.
След малко беше на пясъка и повръщаше. Струйката, която се стичаше по дясната му ръка, беше топла и на слабата лунна светлина изглеждаше черна. Луната беше на същото място. Оттам не виждаше върха на скалите. Ръката започваше да го боли. Загубил бе дясната си обувка. Посегна надолу и напипа още кръв. Направи опит да стане, но една вълна го събори отново.
Изправи се с мъка. Продължаваше да се задушава. Свали другата, пълна с пясък, обувка. Ръката започваше да го боли жестоко. Страхуваше се да я погледне. При следващата вълна клекна и изми кръвта в солената вода.
Очите му постепенно започнаха да различават хлътнатините по повърхността на скалите. Стъпала. Около петстотин общо, както му се стори. Стъпи в първата хлътнатина. После във втората. Десният му крак изглежда беше изкълчен, но той отпусна тежестта си върху него и издържа, въпреки че дъхът му секна от болката. Зъбите му започнаха да тракат. Опита да се изкачи още едно стъпало нагоре.
— Добре, Ръсти — каза гласно. — Ти предпочете да играем мръсно.
Пристигна в „Ел Сол“ в три и петнайсет сутринта. Рецепцията беше малка стая с плетени мебели и бамбуково бюро със стъклен плот, под който се виждаха брошури с всичко, което можеше да предложи Акапулко. Харди се наведе над него и натисна звънеца. Загледа се в един мъж, който държеше еднометрова риба. Дръпна звънеца и зад него видя чиния миди. Позвъни отново.
Затвори очи и изведнъж почувства, че му се вие свят. Срязаното място на ръката му не беше дълбоко, а по-скоро болезнено и кървящо, но все пак кръвта бе престанала да тече. Въпреки това на пода бяха паднали няколко капки. Имаше чувството, че кракът го боли повече от нетърпимо и че ще куца цял живот.