Харди видя Ръсти на около стотина метра напред — изведнъж бе изскочил на плажа, вероятно заради тълпата. Пясъкът обърка крачките му, забави го. Ръсти се обърна назад през рамо и ги погледна над налягалите.
Глицки и Мантрило, на двайсетина метра зад него, също излязоха на пясъка. Харди скочи долу. Появиха се десетина полицаи и хукнаха през пясъка.
Ръсти излезе на по-твърдия пясък край водата и рязко тръгна в обратна посока, към Харди. Силуетът му се очертаваше на фона на оранжевото вечерно небе и вълните.
Чуха се още гърмежи, от всички посоки. Ръсти сви към водата и продължи да бяга успоредно на брега с високо вдигнати колене.
Следващият откос заора в пясъка недалеч и започна да приближава към него. Ръсти рязко спря и вдигна едната си ръка, здравата, после ранената, заедно с превръзката. Обърна се назад, но няколко куршума го надупчиха.
Ингреъм се свлече. Когато Харди стигна до него, Глицки и Мантрило вече бяха клекнали край Ръсти. Бяха го обърнали по гръб, а вълните, които го заливаха, се отдръпваха порозовели.
— Тъпият му кучи син — изруга Глицки.
Харди освободи ранения крак от тежестта си и приклекна.
Ръсти отвори очи и се загледа в небето. Постепенно съзря Харди и се опита да се усмихне.
— Хей, Диз, не ги слушай, като ти казват, че комарджиите винаги умират разорени. Аз съм богат.
— Къде са, Ръсти? — попита Харди. — Къде са парите?
Ръсти затвори очи, отвори ги пак.
— Ако ти кажа, ще изгубя позицията си.
Засмя се и се разкашля. Лицето му застина с тази гримаса и очите му престанаха да виждат.
Епилог
Марсел Лание качи крака върху бюрото на Ейб Глицки.
— Ще се зарадваш, като ти кажа.
— Какво? — попита Ейб.
— За Луис Бейкър.
Ейб остави химикалката и го погледна.
— Върнали са Луис в „Сан Куентин“.
— Да, така е.
— И това според теб ще ме зарадва?
— Не. Ще те зарадва фактът, че според прокуратурата, няма доказателства, че е убил онзи пласьор в Холи Парк.
Ейб сдържа усмивката си.
— Аха. Справедливостта възтържествува.
— Ти също не мислиш, че е той, нали?
Глицки сви рамене.
— Говорят доказателствата, другото са празни работи. Не че паля свещи на Луис Бейкър, но през цялото време изглеждаше много по-вероятно да е пречукал Максин Уиър отколкото Дидо.
Лание сякаш се засегна.
— Изглеждаше вероятно и за Дидо.
— Добре, Марсел, тук е Америка. Да кажем, че ако не можеш да го докажеш, значи не го е направил, става ли?
— Работата е, че наистина не е.
— Сериозно? — Ейб се облегна назад.
— Друг пласьор, по прякор Самсън, изглежда е искал да вземе територията му, обаче е ядосал едно от местните момчета… по прякор Лейс. Откъде толкова прякори, Ейб?
— Измислят си ги, Марсел. И?
— Та този Лейс намерил пистолета на Самсън, но онзи го изгонил от територията и Лейс нямало къде да отиде, така че взел пистолета и застрелял Самсън. Никаква мистерия… направил го е пред около четирийсет души, двама от които си спомнят какво са видели. Е, и двама стигат.
— И?
— Според балистиката, пистолетът е същият, с който е застрелян Дидо. Какво ще кажеш?
— Лейс, хлапето, е убило Дидо?
— Не. Убил го е Самсън. Пистолетът е бил негов. Направил го е, за да вземе територията. Преценил е момента добре, решил е, че ще обвиним Бейкър.
— Което и направихме.
— Да, но не го обвинихме за това, нали? Точка за добрите.
Ейб погледна през прозореца. Октомврийска мъгла. Чукна с химикалката по бюрото.
— Щом ти го казваш, Марсел…
Дърветата отсреща, в края на парка „Голдън Гейт“, се огъваха от вятъра. Харди подаде бутилка бира на един клиент и закуцука към другия край на бара, където седеше Франи пред чаша сода. Седна на стола срещу нея.
Тя си погледна часовника и каза:
— Десет минути. Къде е брат ми?
Харди улови ръката ѝ.
— Ще дойде. Винаги идва.
Беше се върнал преди три седмици. Беше казал на Джейн. Джейн бе срещнала някого в Хонконг и тъкмо се канеше да му каже. Смяха се. Освен това си легнаха заедно, потъгуваха, опитаха се да забравят. Приятели. За вечни времена, несъмнено. Може би.
Стисна ръката на Франи. Вече ѝ личеше. Все още сияеше, разцъфнала. Напоследък Харди се чудеше какво да прави.
— Как се чувстваш? — попита я.
— Добре. Нервно ми е. Мислиш ли, че знае?
Той пак стисна ръката ѝ.
— Струва ми се, че подозира.
— Смяташ ли, че е прекалено скоро?
— Не, а ти?
— Не.
— Радвам се, че си сигурна. Нужно ми е да си сигурна.