Спря колата и погледна бележника с жълти листа на съседната седалка, в който бе записал фактите.
Започни от началото, Ейб. Както си правил стотици пъти. Проучи жертвата. Все още няма две жертви. Независимо какво мисли и говори Харди… жертвата засега е една. Името ѝ е Максин Уиър и е живяла на улица „Буш“, номер 964.
Луис Бейкър и Холи Парк можеха да почакат. Трябваше да види към кого сочат фактите. Включи на скорост, мина разклона за магистралата и подкара по „Ван Нес“ към „Буш“.
Харди не се чувстваше в безопасност дори в Съдебната палата.
Пристигна тук още предобед, за да се опита да си вземе пистолета. Беше се обадил на Моузес Макгуайър, за да го помоли да поеме смяната му в заведението. Опитал се бе да се обади и на съдия Анди Фаулър, бащата на Джейн, но се оказа, че в момента няма заседания и не е в кабинета си.
За пистолета бяха готови да се заяждат. Глицки нямаше нищо против да даде на приятеля си малък практически урок по спазване буквата на закона и бе занесъл оръжието в Съдебната палата, така че да се наложи да препотвърдят разрешителното му. Благодаря, Ейб.
Отгоре на всичко, досега дори не бяха вписали револвера му в дневника и никой не се бе разбързал да го прави.
Най-накрая, когато разбра, че няма да има късмет, се качи на асансьора и отиде на третия етаж, където бяха кабинетите на помощник-прокурорите. Тръгна по дългите коридори и установи, че тук диша по-леко. Надяваше се да срещне някой познат и да намери претекст да постои в кабинета му, вместо на улицата. Тук, горе, почти всички бяха облечени с костюми или униформи и повечето служители бяха бели. Харди не смяташе, че Луис Бейкър би облякъл костюм, за да му види сметката. Всички негри долу му заприличваха на Бейкър — свободен като птичка, понесъл куршум, специално приготвен за него. След като се чувстваше така в Съдебната палата, при все че на всички входове имаше детектори за метал, не му се мислеше как би се чувствал навън.
В Сан Франциско имаше близо сто помощници на областния прокурор. Почти всички те — освен няколкото политически назначения, които работеха за самия шеф, областен прокурор Кристофър Лок — упражняваха професията си по двама в кабинет, пет на шест метра, обзаведен с две бюра и всички папки, шкафове, плакати, растения, сувенири и други, които могат да съберат хора, занимаващи се с прекалено много дела за твърде кратко време.
На вратите нямаше табелки с имена, нито пък означения за ранг или титла. Повечето врати бяха затворени, а в кабинетите, чиито врати бяха отворени, нямаше никой. Харди не можа да си спомни дали и по негово време положението беше същото. Вероятно, защото почти нищо не се бе променило.
Отиде в архива със съдебните дела, облегна се на плота и заразглежда редиците папки с цветни етикети.
— Какво искаш, Харди?
Беше Тоува — дребна закръглена жена, с коса като тел за съдове, която се бе превърнала в институция, още преди той да започне работа там. Не забравяше нищо и описваше документите с невероятна педантичност — дори и нищо друго да не вървеше в някое дело, човек поне можеше да е сигурен, че когато поиска, може да получи папките си. Изгледа го нетърпеливо и по всичко личеше, че не е обърнала внимание на факта, че не работи там вече близо десет години.
— Как си, Тоува?
— Имам много работа, естествено. Кой е номерът на делото ти, Харди? Нямам време за приказки.
— Нямам дело.
— Добре тогава. Друг път.
Пренебрегнат, продължи нататък. Няколко физиономии му се сториха смътно познати, но с изненада откри, че не вижда никой, с когото би могъл да поговори. Толкова ли време бе минало? Имаше чувството, че се е върнал в началното си училище.
Най-накрая стигна до врата, пред която един седнал на стол младеж усърдно изучаваше няколко снимки от тези, които Харди не би искал да разглежда много внимателно. Тази сутрин бе видял предостатъчно подобни неща. Вече бе решил с кого трябва да поговори.
— Къде е кабинетът на Арт Драйсдейл? — попита той.
Хлапето се откъсна от заниманието си.
— Вероятно е добра идея.
— Моля?
— О, извинете. Говорех си сам. Може би е добра идея да оставя това за малко. Драйсдейл ли казахте?
Върнаха се назад, покрай архива. Кабинетът на Драйсдейл беше две врати по-нататък, от другата страна на коридора. Когато Харди почука, хлапето, отново погълнато от работата си, бе изминало половината от разстоянието до мястото си.