— Влез.
Драйсдейл говореше по телефона. Седеше с крака върху перваза, с гръб към вратата. Зад второто бюро нямаше никой. Харди свали няколко папки от стола на пода и се настани, за да почака.
— Не — каза Драйсдейл. — Не, не знаем такова нещо.
Замълча. Харди забеляза, че пръстите, стиснали слушалката, са побелели.
— Ако питаш мен, това не е много вероятно. Смятам, че е голяма грешка.
Няколко пъти каза „аха“ и „добре“ и разхлаби яката на ризата си с другата ръка. Онази, с която стискаше слушалката, продължаваше да е бяла.
— Добре. Решението е твое. — Последва пауза и после почти крясък: — Разбира се, че ще го направя! Това ми е работата, нали? Само че тази история вони, Крис… Наистина вони. — Тресна слушалката. — Кучи син!
Завъртя се със стола.
— Да, какво има? — Позна Харди, усмихна се, стана и тръгна към него с протегната ръка. — Ей! Ето ти гледка за възпалени очи. Какво те води насам?
Макар и да наближаваше шейсетте, Драйсдейл все още приличаше на човек, който може да облече екипа и да изглежда съвсем на място сред професионалните бейзболисти. Преди да се захване с правото беше станал звезда и бе играл в няколко отбора от националната лига, включително и в „Сан Франциско Джайънтс“, през 1964 година. На стената в кабинета му висеше поставена в рамка вестникарска статия, озаглавена „Драйсдейл не е роднина на Дон“, а това бе съществено уточнение в града, в който ненавиждаха отбора на Дон Драйсдейл, с когото Арт нямаше нищо общо, освен съвпадението на името. Арт бе работил в прокуратурата повече от трийсет години, като по едно или друго време бе завеждал отделите по дребното хулиганство, пороците, икономическите престъпления и убийствата, а сега беше нещо като министър без портфейл и неофициално вършеше голяма част от работата, с която трябваше да се занимава Крис Лок по волята на избирателите.
Самият Драйсдейл не беше станал областен прокурор, защото прагматичните му възгледи за живота не бяха в синхрон с политическата структура на Сан Франциско. Той не беше привърженик на съглашателството от страна на институцията и бе имал неблагоразумието да го заяви пред група репортери и редактори, които подготвяха политически портрети на потенциалните кандидати за поста.
„Ако ви изберат за областен прокурор…“
„Не смятам да се кандидатирам за областен прокурор или каквото и да било друго.“
Тъй като в началото на кампаниите всички отричаха, тези думи не ги бяха обезкуражили. „Ако все пак ви изберат за областен прокурор, какъв процент от екипа ви ще бъдат чернокожи, хомосексуалисти, латиноамериканци, жени?“
Отговорът на Драйсдейл беше останал в градския фолклор: „Ако могат да се справят с работата, ще назнача и шимпанзета. Ако не могат, не са ми нужни“. Разбира се, пресата изтълкува тези думи, в смисъл че на Драйсдейл не му трябват жени, негри, обратни и всякакви други малцинства. Бе последвало по-умерено изявление, в смисъл че за някои професии — като пилот, неврохирург и прокурор — са нужни компетентни хора и че тези длъжности не могат да се заемат на квотен принцип. Репортерите на Сан Франциско обаче знаеха кое е новина и кое не, а да заявиш, че шимпанзетата се по-умни от малцинствата, си беше направо откровение, независимо, че Драйсдейл не го бе казал, а още по-малко пък го бе имал предвид.
Сега всичко това вече беше стара история. Арт Драйсдейл не се безпокоеше за такива неща. Беше треньор на общинския отбор по бейзбол, който бе завършил втори в състезанията от Полицейската атлетическа лига миналата година, прибираше се у дома при жена си, която имаше собствена дизайнерска фирма, а иначе инструктираше младите чернокожи, обратни, бели, латиноамерикански или (както понякога му се струваше) маймунски прокурори, които не успяваха да вкарат престъпниците зад решетките, което беше основното им задължение. Беше най-популярният човек в прокуратурата.
— Какво прави той?
— Някой трябва да разследва две ченгета.
— Гадно.
— Да. Освен това става дума за нещо, за което сами никога не бихме повдигнали обвинения, но се налага непрекъснато да показваме колко сме чувствителни към страданията на изтерзаните педерасти, несправедливо преследвани от фашистката полиция. С такива тънки неща се занимаваме.
— А защо му се развика?
Драйсдейл се ухили.
— Защото е кисел като лимон. Иска да даде делото на един новак и, бам, край на кариерата или поне край на добрите отношения с полицията за година-две. Аз, струва ми се, съм неуязвим. Старшинство. Огорчавал съм всеки поне по веднъж. По-лошо не мога да направя.