Харди извади големия колт от сейфа. Беше четирийсет и четвърти калибър, много тежък, по-скоро за сплашване. Малкият, двайсет и втори калибър, спортен, би могъл да спре нападащ плъх, но само толкова. Взе големия.
Извади кутийка патрони и го зареди внимателно. Почувства се неприятно и веднага отиде в спалнята, за да го сложи в чекмеджето на нощното шкафче.
Беше десет без дванайсет минути. Реши да остане в кабинета, за да изчака обаждането на Ръсти точно в десет, да погледа малко телевизия и да си легне — спокойна вечер.
Извади трите стрелички от мишената срещу бюрото и започна да ги хвърля — спокойно, разсеяно. Мъчеше се да не мисли за Луис Бейкър, Джейн или Ръсти Ингреъм.
Някой му беше казал как можеш да превърнеш водата в злато — отиваш в джунглата, палиш огън и оставяш кофа вода да заври. И ето как ставал номерът — в продължение на половин час не мислиш за лъв, после вземаш кофата със злато и се прибираш у дома.
Погледна часовника на бюрото — десет и дванайсет. Може би не се бяха разбрали както трябва и Ръсти щеше да се обади в десет сутринта. Кой знае.
Взе листчето, на което бе записал телефонния номер на Ръсти и го набра. Изчака осем позвънявания и затвори. Бяха се разбрали Ръсти да го търси вечер, а той него — сутрин, ако случайно някой от двамата не си е у дома. В тези дни трябваше да сменят последователността. В продължение на две седмици.
В десет и трийсет и пет опита пак. Изглежда се бяха разбрали за следващата сутрин.
Харди не се чувстваше уморен. Всичко това му се струваше доста нереално, но въпреки това се изтегна върху леглото, зави се с някакво одеяло както беше с дрехите и извади колта от чекмеджето. Погледна часовника — единайсет и една.
Телефонът мълчеше.
2
Когато телефонът в кухнята иззвъня, беше тъмно. Харди, с револвера в ръка, се събуди от поредната неспокойна дрямка, запали лампата и вдигна слушалката преди второто позвъняване.
— Ръсти?
— Кой е Ръсти? — попита далечен женски глас след кратка пауза.
Главата на Харди започваше да се прояснява.
— О, боже, радвам се да те чуя.
— Спеше ли?
Часовникът на рафта показваше три и десет.
— Тук е три сутринта — каза той. — Какво си мислиш? Че тичах за здраве около къщата и случайно чух телефона?
— Три сутринта? Съвсем се обърках.
— Няма нищо.
— Дори не знам кой ден е. Там, при теб, имам предвид.
— Няма нищо. Аз съм тук и пак не знам кой ден е.
— А кой е Ръсти?
Джейн беше на другия край на земята и нямаше смисъл да я безпокои.
— Бивш колега. Трябва да съм сънувал нещо.
Държеше слушалката в едната си ръка и изведнъж осъзна, че в другата стиска револвера. За малко да ѝ каже: „Слушай, скъпа, стоя в кухнята и стискам зареден патлак, защото един тип, който сигурно си го бива за тези неща, ще се опита да ме убие. Но не се безпокой. Приятно прекарване в Хонконг. Не мисли за лъвове“.
Вместо това я попита как е.
— Добре съм — отговори Джейн. — Само че май ще се наложи да остана още една седмица. Или десет дни.
— Страхотно.
Тишина.
— Дизмъс?
— Тук съм. Само направих няколко лицеви опори.
— Случват се и такива неща, нали?
— Да, съжалявам. Просто искам да те видя.
— Аз също. — Впусна се в обяснения за хаоса в снабдяването на Изтока, за корабите с платове от евтините фабрики в Корея, Тайланд и Филипините, които отивали в Хонконг, за да се превърнат в модни облекла при сравнително евтината работна ръка там.
— Но не можем да се обвържем… имам предвид да купим, преди да сме видели материала, преди да сме почувствали качеството му.
— Знам — каза Харди. — Качеството трябва да се почувства…
— Два от корабите закъсняват. Могат да дойдат и по-рано, но дори и така ще минат няколко дни, докато прегледам платовете.
— Разбирам, наистина — отвърна Харди и остави револвера на плота. — Не съм във възторг, но все някак ще го преживея. — Горкият Дизмъс. — Иначе как е?
— Ами… хората започват да се безпокоят за деветдесет и седма. Усеща се. Никой не желае да прави дългосрочни планове, защото не е много ясно какво ще стане, след като англичаните си отидат. Странно е.
— Така е по-добре — отбеляза Харди. — Човек не бива да забравя, че след година може и да го няма.
Джейн замълча за момент.
— Вечно веселият ми бивш съпруг!
— Е, не чак толкова „бивш“, нали?
— И не толкова весел. „След година може и да го няма“! Човек не може да живее с тази мисъл!