В Холи Парк имаше четири пълноценни семейства — мъж, законна съпруга и децата им. Останалото беше неясна бъркотия от жени с деца. Тъй като кварталът бе изграден от градските власти в помощ на нуждаещите се, по принцип всички там бяха на социални помощи, но двайсет и две жени и трийсет мъже имаха „редовна“ работа. Официално регистрираният доход на глава от населението беше 2 953,13 долара — доста под границата на бедността.
В полицията на Сан Франциско оценяваха годишните приходи от продажба на кокаин на 1,5 до 3 милиона долара или по 50 до 75 долара на час на пласьор, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни от седмицата.
Досега, само тази година — а беше септември — шейсет и два процента от жителите на Холи Парк, навършили седем години, бяха станали жертви, извършители или свидетели на тежки престъпления, свързани с насилие.
При повикване полицията се явяваше в квартала след двайсет и една минути. За разлика от там, в луксозния Сейнт Франсис Удс, в съседство, пристигаше за три и половина минути и шефът на полицията Ригби се ядосваше, че е твърде много.
Някои хора бяха убедени, че решението на проблемите с престъпността и наркотиците в подобните на Холи Парк квартали е в това, около тях да се изградят стени и да се оставят обитателите им да се избият помежду си.
Има всякакви стени.
На Луис Бейкър му стана студено.
Той отвори очи, вече буден, без да знае къде се намира. В стаята беше тъмно, но през пролуката на закования с издут шперплат прозорец влизаше лъч сива светлина. Кушетката, на която бе спал, имаше позната миризма. Луис стана и уви широките си голи рамене с войнишкото одеяло.
Най-накрая вън от панделата, помисли си. Слава богу!
Спусна босите си крака на пода и потрепери. Обу панталона от костюм, който му бяха дали при освобождаването предния ден. Отиде до пролуката между шперплата и прозореца и надникна навън, към един от дяловете.
Както преди — сиви къщи, сива мъгла, вечният вятър. Никакви дървета, никакви цветя, няма къде да избягаш, няма къде да се скриеш. Марта Рийвз. Сега беше рап. Долиташе от три-четири места. Страхотно. Лицата се променяха, музиката се променяше, променяха се, понякога, и хората. Но теренът беше същият. Територия. Терен. Ако я владееш, би могъл да живееш добре. Факт.
Загърна се с одеялото още по-плътно и дръпна шперплата, за да види хубаво. Хлапета. Може би въртяха някакъв бизнес.
Отдолу подвикна Мама.
— Стана ли, дете? Чух те да ходиш!
Не му беше майка, но я наричаше „Мама“. Дори не беше убеден, че са роднини. Чисто и просто откакто се помнеше тя беше край него, беше „Мама“.
— Слизам — извика той.
Мама се обличаше по един и същи начин. Тук, в Холи Парк, нямаше мода. Нямаше политика. Нищо външно не би могло да промени нещата на това място. Луис го знаеше. Всичко бе вътре — както с него самия.
Мама беше огромна. Седеше на гетинаксовата си маса и пиеше нескафе. Косата ѝ бе прибрана с фиби и покрита — повечето — със забрадка. Носеше бархетна риза, над панталоните, и протрити джинси, които се пукаха по шевовете под напора на щедрата ѝ плът.
Луис я целуна, изсипа лъжичка кафе в една чаша, наля топла вода и седна срещу Мама.
— Добре е да си си у дома.
— Какво ще правиш сега?
Луис сви рамене и задуха кафето си.
— Ще си намеря работа. Каквото и да е. Трябва да работя.
— И ще внимаваш, нали?
Той протегна ръка и я докосна по лицето.
— Не се безпокой, мамче. Ако не друго, научих се да внимавам.
Но тогава се замисли, за миг, дали това беше истина. Когато го пуснаха, изобщо не му мина през ум, че трябва да внимава. Обаче видя Ингреъм — почти веднага след като излезе — и всичко се върна. Сега, отново на улицата, трябваше да си отваря очите на четири, всяка секунда.
Видя Ингреъм пак — най-напред работата, още преди да се е обадил на Мама — и кръвта му кипеше. Гневът все още не се бе уталожил… Трябваше да го превъзмогне.
Стисна чашата с две ръце и я приближи до устата си.
Но онова беше стара работа. Надяваше се вече да е приключила. Нямаше да му се налага пак да мисли за тези неща. Всичко беше уредено.
— Защото там, вън… знаеш… — добави Мама и кимна към задната врата.
Луис проследи погледа ѝ, после се озърна. Боята над печката се лющеше на големи ивици. До религиозния календар бе залепен плакат на Мохамед Али — Луис забеляза страдащия Христос.
Мама поддържаше мястото доста чисто, но вече беше стара. Какъв смисъл имаше да слага стъкло над умивалника? Шперплатът нямаше да се счупи никога и пазеше от вятъра. Е, кухнята бе тъмна, но пък тъмнината беше безопасност. Цялата къща бе тъмна.