А аз бях нарушил тоя лагерен закон и ме достраша. На всичко отгоре бях захванал нова книга, тя цялата беше у дома и затуй още по-пагубно лекомислие ми се стори това начинание с „Новый мир“.
Колкото и да си дереше гърлото XXII конгрес, какъвто и паметник да обещаваха да издигнат на загиналите зекове (впрочем — само на комунистите, впрочем — и до ден днешен не са го издигнали), а да повярвам, че вече е дошло време да казваме истината — е, в туй не можех да повярвам, прекалено отучени бяха и главите, и сърцата, и езиците ни! Вече сме се примирили, че нито някой ден ще кажем истината, нито ще я чуем.
Но в началото на декември получих телеграма от Л. Копелев: „Александър Трифонович е възхитен от статията“ (бяхме се разбрали с думата „статия“ да зашифроваме разказа, статията можеше да е и по методика на математиката). Както птица се блъсва в прозорец — така дойде и тая телеграма. И се свърши дългогодишната неподвижност. На другия ден (тъкмо на рождения ми ден) получих телеграма и от самия Твардовски — покана да отида в редакцията. А в по-други ден заминах за Москва и когато прекосявах Страстной площад на път за „Новый мир“, суеверно се поспрях край паметника на Пушкин — отчасти подкрепа му поисках, отчасти му обещах, че си знам пътя, няма да сбъркам. Излезе нещо като молитва.
Заедно с Копелев се изкачихме по широкото богаташко стълбище на „Новый мир“ — то беше само за снимки на балове в някой филм. Беше пладне, но Твардовски още го нямаше, а и редакцията току-що бе се събрала, толкова късно започваха. Взехме да се запознаваме в отдел „Проза“. Една от редакторките в него — Анна Самойловна Берзер — бе изиграла главната роля във възнасянето на моя ръкопис до ръцете на Твардовски.
Това станало така (но то ми бе разказано чак след години). Дьлго варденият ми и скришен ръкопис престоял на бюрото на А. Берзер една седмица неприкрит, дори не в папка, достъпен за всеки доносник или крадец — Анна Самойловна не била предупредена за естеството на книгата. Веднъж А. С. взела да разчиства бюрото си, прочела няколко фрази, гледа: нито тъй може да се държи, нито тук може да се чете. Взела го вкъщи, прочела го вечерта. Смаяла се. „Сверила си часовника“ с една приятелка — Калерия Озерова, редакторка в отдел „Критика“. Мненията им съвпаднали. Понеже добре познавала обстановката в „Новый мир“, А. С. преценила, че всеки от членовете на редакционната колегия в съответствие с разбирането си за благополучието на списанието непременно ще се вкопчи в тоя ръкопис, ще го сграбчи, ще го потули, не ще го остави да стигне до Твардовски. Значи трябвало да измисли как да прехвърли ръкописа, подминавайки всички тия хора, как да го запокити над блатото на предпазливостта и пъзльовщината — та да влезе право в ръцете на Твардовски. Но! — няма ли да го отблъсне ръкописът с неугледния си, нечетлив, сбит вид? А. С. помолила да го препишат на машина за сметка на редакцията. За това отишло време. Още време отишло за чакане, докато Твардовски се върне от поредния пристъп на своя запой (злочести запои, а може би и спасителни, както разбрах постепенно.) Но най-голямата трудност била — как да изманеврира членовете на редакцията и да се добере до Твардовски, който рядко я приемал и несправедливо не я обичал (дали защото не оценявал нейния художествен вкус, трудолюбието й и всеотдайността й към интересите на списанието, дали защото я ревнувал спрямо авторите, които до един другарували с нея и постоянно киснели в отдел „Проза“). Но понеже добре познавала същината и слабостите на всичките си началници, тя попитала първия от тях, зав. отдел „Проза“ Е. Герасимов:
„Има един ръкопис за лагерите. Ще го четеш ли?“ И охолният Герасимов, той самият автор на дебели романи, я отпъдил с ръка: „Не ме занимавай с тия лагери.“ Същият въпрос — към втория заместник на Главния, А. Кондратович — дребничък, сякаш с щръкнали уши и душещ нос, тормозен и наплашен от цензурата. Кондратович отговорил, че за лагерите вече всичко знае, нищо не го интересува. Освен туй все едно няма да може да се отпечата. Тогава А. Берзер сложила ръкописа пред отговорния секретар Б. Закс и го попитала доста коварно: „Я погледнете чете ли ви се това.“ По-хитър въпрос не може да се измисли! От много години насам Б. Г. Закс, сух, малко дотеглив джентълмен, не искал от художествената литература нищо друго, освен да не му съсипе края на живота, заплатата, черноморските слънчеви есени и най-престижните зимни московски концерти. Той прочел първия абзац от моя разказ, оставил го мълком и си излязъл. (Как иначе, като е невъзможно да се печата.)