Докато се пиели тия бутилки и се вадел за смайване на гостите изходният ми ръкопис, където буквите бяха наблъскани като скупчени овце и нямаше една бяла ивичка, по която да мине редакционният молив — в редакцията, както беше прието при тях за важни случаи, се съставяли писмени заключения за ръкописа. Кондратович написал: „…Това надали ще можем да го отпечатаме… На автора преди всичко трябва да се препоръча да вмъкне темата за това, как затворниците очакват края на страданията си… Редно е да се поизчисти езикът.“ Дементиев: „Гледната точка: в лагера е ужасно и отвъд границите на лагера всичко е ужасно. Случаят е сложен: не го ли поместим — плашим се от истината… да го поместим пък е невъзможно: все пак показва живота едностранчиво.“ (Нека читателят не си прави от това извода, че Дементиев наистина се е колебаел — да го поместват ли или не. Той много добре знаел, че отпечатването е и невъзможно, и вредно, и няма да се осъществи, но щом шефът му толкова се е запалил и увлякъл, не е редно да се прави прекалено остър завой.)
Но всичко това чак после, не за една година, го научих и натаманих. А при първото ми идване Кондратович, като се стараеше да е важен (впрочем плиткоумието и несамостоятелността му аз забелязах от пръв поглед), многозначително ме попита като ощастливен плах автор:
— А какво още сте написали?
Лесен въпрос! Естествен въпрос — ще им се да разберат доколко случайна или неслучайна е сполуката ми. Но тъкмо това беше най-голямата ми тайна. Затуй ли бях хитрувал пет години на лагерните обиски, три години бях изобретявал скривалища в заточението и още пет години се бях спотайвал на свобода, че да поддържам сега любезен разговор. Срязах Кондратович:
— Не бих искал да започваме познанството си с този въпрос.
Пристигна Твардовски и ме викнаха в тяхната голяма редакционна стая (новомирци тогава се разполагаха доста сгъстено и за кабинет на Твардовски се водеше един от ъглите на същата тази стая). Тъй като го знаех само от лоши вестникарски снимки и както съм зле със запомнянето на лица, можех да не го позная. Той беше едър, широк отвсякъде, но към мен се запъти и още един, също едър и също широк отвсякъде, ама направо симпатяга, който едвам сдържаше добродушието си. Този вторият излезе Дементиев. А Твардовски, както подобаваше на момента, се държеше с достойна церемонност, но дори и през нея веднага ме порази детското изражение на лицето му — откровено детско, дори беззащитно детско, сякаш изобщо непокварено от дългогодишния му престой във висшите слоеве и дори от благоволението на трона.
Цялото ръководство на редакцията насяда около голямата старинна дългоовална маса, аз — срещу Александър Трифонович. Той много се стараеше да се сдържа и да се държи солидно, но това зле му се удаваше; той все повече грейваше. Сега беше един от най-щастливите му моменти, виновник за тържеството бях не аз — той.
Гледаше ме с доброжелателство, вече почти преминаващо в любов. Той бавно прехвърляше различните примери от разказа, дребни и едри, които му идваха наум — прехвърляше ги с удоволствието, гордостта и радостта дори не на откривател, на покровител, а на творец; с такава нежност и умиление цитираше, сякаш той самият е изстрадал всичко това и това е дори любимото му произведение. (Другите членове на редакцията не преставаха да кимат и да потвърждават похвалите на Главния, комай само Дементиев седеше умерено безразличен. Него ден той изобщо дума не каза.)
А най-сдържан от всички и дори почти мрачен седях аз. Бях си наумил тази роля, защото очаквах, че ей сега ще започнат да ми чупят китките, да настояват за отстъпки и съкращения, а аз за нищо на света няма да ги правя — знаят ли те, че държат в ръцете си вече олекотено произведение, вече загладено? Разбирах, че само ме баламосват, а след малко ще извадят ножицата — да клъцнат всичко, с което боде лагерът, и всички дрипи, и всички цветя. И с мрачния си вид отсега им показвах, че ни май-малко не съм се главозамаял и не държа кой знае колко на новото познанство.
Но чудо! — не ми извиваха ръцете. Но чудо! — не измъкваха и не разтваряха ножицата. Полудявам ли? Нима редакцията сериозно вярва, че това може да се отпечата?
То и забележките на Твардовски — любезни молби, изречени с най-деликатен тон! — бяха общо две: че не можел Иван Денисович да хвърля око на чуждия частпром — боядисването на килимчета; и че не можел чак дотам да не допуска, че един ден ще излезе на свобода. Но това комай си беше и вярно, това лесно го обещах тутакси. А Закс изрече, че не можело Иван Денисович на сериозно да вярва, че Бог троши луната на звезди. А Мариямов ми посочи две-три сгрешени украински думи.