През тия последни обещани ми от лекарите седмици нямаше как да избягна учителската си работа, но вечерно време и през безсънните поради болките нощи бързах да записвам — ситно-ситно, а листовете навивах по няколко на масури и масурите натиквах в бутилка от шампанско. Бутилката зарових в зеленчуковата градина зад къщата си и срещу Нова година заминах да мра в Ташкент.
Но не умрях (при моя безнадеждно занемарен остро-злокачествен тумор това беше Божие чудо, другояче не си го обяснявах. Целият върнат ми живот оттогава насам не е мой в пълния смисъл, той има вложена цел). През оная пролет възкръснах, пиян от това, че ми е върнат животът (може би само за 2–3 години?), и опиянен от радост написах „Република на труда“. Нея изобщо не се опитвах да я заучавам, това беше първата ми творба, над която усетих щастието; да не гориш откъс подир откъс, щом ги наизустиш; да имаш неунищожено началото, докато не напишеш края, и да огледаш цялата пиеса наведнъж; и да й направиш повторна редакция; и да я изгладиш; и да я препишеш още един път. Но как да запазя всички чернови редакции заедно с окончателната? Научи ме Николай Иванович Зубов (вж. Пето допълнение, очерк 1). След туй почнах сам да овладявам новия занаят, сам да правя скривалища, далечни и близки, където всичките ми книжа, готови и още недовършени, да са недостъпни както за случаен крадец, така и за случаен обиск, каквито се правеха в домовете на заточениците. Не ми стигаха трийсетте учебни часа в училището, класното наставничество, бекярското ми домакинство (поради скришността на писането ми не можех дори да се оженя); не ми стигаше самото конспиративно писане — на всичко отгоре трябваше да уча още един занаят — да крия написаното.
А подир единия занаят дойде друг — сам да правя микрофилми на ръкописите си (без никаква електрическа крушка и под слънцето, което почти не се скриваше зад облаците). А микрофилмите после да напъхвам в подвързията на книги, в два готови плика: САЩ, фермата на Александра Лвовна Толстая. Никого другиго на Запад не познавах, нито един издател, но бях сигурен, че дъщерята на Толстой не ще откаже да ми помогне.
Четеш през момчешките си години за фронта или за нелегалните и се смайваш — откъде се взема тая лудешка смелост у хората? Струва ти се, че ти самият никога не би издържал. Така си мислех през 30-те години над Ремарк („Im Westen nichts Neues“), а като се озовах на фронта, се убедих, че всичко е къде по-просто и полека-лека свикваш, а когато някой ти го описва, е значително по-страшно, отколкото в действителност.
И в конспирация ако встъпваш ненадейно, с червен фенер, с маска, па ако трябва и някоя клетва да произнесеш или с кръв да се подпишеш, сигурно много ще те дострашее. А за човек, който отдавна е изхвърлен от семейния бит и който няма основа (вече и желание) за изграждане на външен живот — за него неприятност подир неприятност, скривалище подир скривалище. Запознаеш се с някого, чрез него — с друг, сетне — зашифрована фраза в писмо или при явка, сетне — псевдоним, сетне — верижка от няколко души, събудиш се някоя заран — майчице, че аз отдавна съм бил станал конспиратор!
Тъжно е, разбира се, че не за революция трябва да минаваме в нелегалност, а за най-обикновена художествена литература.
Годините си вървяха, аз вече бях пуснат от заточение, преместих се в Средна Русия, ожених се, реабилитираха ме и ме допуснаха в умерено-благополучния нищожно-покорен живот, но с нелегално-литературната му опака страна бях свикнал също толкова, колкото и с лицевата училищна страна. Всеки въпрос — на коя редакция да привърша работата, докога ще е добре да сколасам, в колко екземпляра да я препиша, какъв да е форматът на страницата, колко нагъсто да са редовете, с каква машина и къде после да скрия екземплярите — всички тия въпроси се решаваха не с безгрижието на писател, който иска само час по-скоро да доизгради книгата си, да й се порадва и да си поеме дъх, а и с вечно напрегнатите конспираторски пресмятания: как и къде ще се пази всичко това, в какво ще се пренася и какви нови скривалища трябва да се измислят, защото непрекъснато расте ли, расте обемът на написаното и преписаното на машина.
Най-важен от всичко беше тъкмо обемът на книгата — не творческият обем в авторски коли, а обемът в кубически сантиметри. Тук ме спасяваха още доброто ми зрение и по природа ситният ми като лучено семе почерк; хартията — тънка, ако сполучех да си набавя такава от Москва; пълно унищожаване (винаги и само — изгаряне) на всички нахвърляни бележки, планове и междинни редакции; изключително гъсто, с долепени редове, без никакви полета, от двете страни на листа преписване на машина, а след привършването на машинописната работа — изгаряне на главната белова на ръкописа: само огъня признавах за сигурен още от първите си литературни крачки в затвора. Същия път извървяха и романът „В първия кръг“, и разказът „Щ-854“, и сценарият „Танковете знаят истината“, да не говорим за по-ранните произведения. (Хич, ама хич не ми се щеше да унищожа оригинала на сценария, той беше написан по много особен начин. Но една тревожна вечер ми се наложи да го изгоря. Много ме улесни това, че в рязанското ми жилище се отоплявахме с печки. При централно отопление изгарянето е много по-главоболна работа.)