А ако излезе, че всичките ни варианти са блокирани? Няма как, тогава ще се подчиним на съдбата: нека нобеловските ми знаци продължават и занапред да се пазят в Нобеловия фонд, това в никой случай не ги обезценява. И някой ден, дори след смъртта ми, Вашите приемници с разбиране ще връчат тези знаци на сина ми.
Но след като вече престоя цяла година, нобеловската лекция по литература за 1970 година остарява. С нея какво да правим?…
В това писмо, господин Гиров, допуснах донякъде шеговит тон — само защото така по-лесно се превъзмогват неприятните затруднения. Но вие ще усетите, че този тон никъде не е адресиран лично към Вас. Решението Ви е благородно, намира се на ръба на Вашите възможности и аз отново топло Ви благодаря за него.
Предайте най-добрите ми пожелания на господин Нилс Столе, който, както разбрах, напълно споделя Вашите възгледи и преценки.
Все пак вярвайки, че не сме орисани да не се срещнем никога до края на живота си,
здраво Ви стискам ръката.
Искрено Ваш
[24]
ИНТЕРВЮ
Пред вестниците „Ню Йрок таймс“ и „Уошингтън пост“
Москва, 30 март 1972 г.
(Върху какво работи сега.)
„Октомври Шестнайсета“, това е вторият Възел на същата книга.
(Скоро ли ще го завърши.)
Не. В хода на работата стана ясно, че този Възел е по-сложен, отколкото съм предполагал. Налага се да обхвана историята на обществените и духовните течения от края на XIX век, защото те са поставили своя отпечатък върху персонажите. Без предшестващите събития не могат да бъдат разбрани и хората.
(Не се ли опасява, че вглъбявайки се в детайлната история на Русия, ще се отдалечи от общочовешките и извънвременни теми.)
Мисля, че става обратното: така се изясняват много общи и дори извънвременни теми.
(Много ли материали се налага да проучва.)
Извънредно много. А и тази работа, от една страна, не е твърде привична за мен, защото доскоро се занимавах само със съвременността и пишех само въз основа на живия си опит. А, от друга страна, съществуват толкова много външни враждебни обстоятелства, че когато бях неизвестен за никого студент в провинциалния Ростов през 1937–38 година, ми беше много по-лесно да събирам материали за Самсоновата катастрофа (още без да зная, че и на мен било писано да мина по същите места, но че няма да бъдем обкръжени, а ще обкръжаваме). И макар че къщурката, в която живеехме с мама, бе унищожена от бомба през 1942-ра и изгоряха цялата ни покъщнина, книгите, материалите — тези две тетрадчици по чудо бяха оцелели и когато се върнах от заточение, ми ги предадоха. Сега ги използвах.
Да, тогава не ми се пречеше нарочно. А сега… Вие, хората от Запада, не сте в състояние да си представите моето положение. Живея в родината си, пиша роман за Русия, но да събирам материали за него ми е по-трудно, отколкото ако пишех за Полинезия. За поредния Възел ми се налага да посетя някои исторически помещения, но в тях са настанени учреждения и властите не ме пускат да влизам. Забранен ми е достъпът до централните и областните архиви. Необходимо ми е да обикалям местата на събитията, да разпитвам старци — последните умиращи свидетели, но за това са нужни одобрението и помощта на местните власти, които не мога да получа. А без тях — всички ще замълчат, от мнителност никой няма да разказва, пък и самия мене без съответен документ ще ме спират на всяка крачка. Това вече съм го изпитал.
(Могат ли да вършат това други хора — помощници, секретар.)
Не могат. Първо, тъй като не съм член на Съюза на писателите, аз нямам право на секретар или помощник. Второ, секретар, който представлява моите интереси, ще бъде също тъй притесняван и ограничаван, както и аз. А трето, просто не бих имал възможност да плащам на секретар. Защото след хонорарите за „Иван Денисович“ не съм имал съществени приходи, само парите, които ми остави покойният К. И. Чуковски, а сега и те са на привършване. С първите живях шест години, с вторите — три. Успях да го направя, защото ограничих разходите си до предишното ниво, когато бях преподавател. За самия себе си никога не харча повече, отколкото щях да плащам на секретар.
(Не може ли да взема пари от Запад.)
Съставил съм завещание и когато се създаде възможност то да се изпълнява, адвокатът ми ще насочи всички хонорари за обществено ползване в моята родина. (Чистосърдечната „Литературная газета“, която никога не лъже, публикува това така: „той е дал подробни указания как да се разпоредят с хонорарите“, а че става дума за обществено ползване в родината ми — невинното съкращение е уцелило точно този момент.) За себе си лично ще използвам само Нобеловата награда. Но тук направиха получаването на тези пари унизително, трудно и неопределено. От Министерството на външната търговия ми съобщиха, че за всяка пристигаща сума ще е нужно специално решение на колегията: дали изобщо да ми я изплащат, в какъв вид, колко процента.