(И все пак как успява да събира материали.)
Тук отново играе роля една особеност на нашия живот, която западният човек вероятно трудно би разбрал. Доколкото аз си представям, може и да не съм прав, на Запад е нормално всеки труд да се заплаща и почти не е прието да се върши работа безплатно. А у нас например на какво се крепи прословутият самиздат, ако не на безплатността? Хората влагат своя труд, свободното си време, по цели нощи вършат работа, за която могат да получат само репресии.
Така е и с мен. Работата ми, темата, която разработвам, е широко известна в обществото, дори извън Москва, и доброволци, често непознати за мен, ми изпращат, предават — естествено, не по пощата, защото не бих ги получил, — различни книги, дори изключително редки, свои спомени и т. н. Понякога те са точно каквото ми трябва, понякога са ненужни, но това винаги ме трогва и укрепва у мен живото усещане, че работя за Русия, а Русия ми помага. Има и други начини. Често сам моля сведущи хора, специалисти, за консултации, понякога много сложни, за подбор на материали, което изисква време и труд, и не само никой никога не е искал възнаграждение, но и всички се надпреварват да ми предлагат помощта си.
А това може да бъде и много опасно. Около мен и семейството ми е създадена един вид забранена, заразена зона. И в момента в Рязан има хора, уволнени от работа, задето са посещавали дома ми преди няколко години. Директорът на един московски институт, член-кореспондентът Т. Тимофеев, щом научи, че една от работещите при него математички е моя съпруга, така се подплаши, че с неприлична припряност я принуди да напусне, макар че това стана веднага след като тя роди и в разрез с всякакви закони. Семейството ми извърши напълно законна жилищна размяна, докато не се разбра, че става дума за моето семейство. Щом се разбра — няколко чиновници от Моссъвет бяха наказани: как са допуснали Солженицин, макар и не лично, а чрез сина си, още бебе, да бъде регистриран в центъра на Москва?
Така че моят консултант се среща с мен, разговаряме час-два — и веднага започват да го следят плътно, като че е държавен престъпник, разследват личността му. А понякога и продължават следенето: с кого се среща вече този човек.
Впрочем не винаги е така. Държавна сигурност си има свой график, свои дълбоки съображения. Случва се да няма външно наблюдение или пък то да е най-обикновено. А друг път са на цели тумби, например преди пристигането на Хайнрих Бьол. Пред всяка врата слагат по една кола, във всяка седят по трима души, пък нали и смяната им не е една, и колите следват посетителите ми, просто са по петите на пешеходците. Ако си спомним, че денонощно се подслушват телефонните разговори и разговорите в стаите, че се анализират магнетофонните ленти, цялата кореспонденция, а в някакви просторни помещения се събират и съпоставят всички получени данни, пък и чиновете на тези хора не са ниски — можем само да се чудим колко безделници в разцвета на живота и силите си, които биха могли да се занимават с производителен труд в полза на отечеството, са заети с мен и моите познати, измислят си врагове. Други пък се ровят в биографията ми, трети изпращат агенти в чужбина, за да внесат хаос в издаването на моите книги. Има и такива, които съставят и регулират общия план за удушаването на книгите ми. Този план още не е донесъл успех, затова на няколко пъти е променян в движение. Но неговото развитие през последните години може да се проследи по стадии.
Решили са да ме удушат още от 1965 година, когато арестуваха архива ми и изпаднаха в ужас от моите произведения от лагерните години — сякаш те можеха да не носят белега на навеки обречените хора! Ако беше през сталинските години, нищо по-просто: изчезваш и толкоз, и никой няма и да пита. Но след XX и XXII конгрес е по-сложно.
Първо решиха да се мълчи за мен. Никъде няма да се появи дори редче, никой няма да ме споменава дори с хули и след няколко години хората ще ме забравят. И тогава ще ме премахнат. Но вече бяхме в епохата на самиздат и моите книги плъзваха из страната, после напускаха границите й. Не стана работата с премълчаването.
Именно тогава започнаха (и до ден днешен не са спрели) клеветите от закритите трибуни по мой адрес.