Един човек от Запада почти не може да си представи и това. Из цялата страна съществува добре организирана мрежа за партийна и обществена просвета, както и лекционна мрежа. Няма учреждение или воинска част, районен център или совхоз, където по определено разписание да не гостуват лектори и пропагандисти, и всички те, по всички места, по едно и също време да не говорят едно и също — полученото с инструкция от един център. Има и някои варианти — столични, областни, армейски, академични. Поради обстоятелството, че на сбирките се допускат само служителите от съответното ведомство или живеещите в определен район, тези лекции са закрити, фактически или буквално. Понякога се и командва в този смисъл, дори на научните работници: приберете си бележниците и писалките. В тази мрежа може да се заложи всякаква информация, всякакъв лозунг. От 1966 година се издаде команда да се говори за мен: първо, че съм изтърпявал наказанието си по Сталиново време заслужено, че съм реабилитиран неправилно, че произведенията ми са престъпни. При това самите лектори дори не бяха виждали тези произведения, защото властите се страхуваха да ги дадат и на тях, но им се нареждаше да говорят така.
Системата, замисълът е само техните сътрудници да четат тези произведения. Погледнато отвън, цари тишина и благодат, никакви репресии, а из страната се разлива клевета, и то неотразима: нали не можеш да тръгнеш по всички градове да опровергаваш, няма да те пуснат в закритите аудитории, тези лектори са хиляди, все неуловими, а клеветата пуска корени в умовете на хората.
(Как научава за тези неща.)
Ами епохата е нова, епохата е друга. И от провинцията, и от Москва до мен стигат много сведения. Времето е такова, че на всичките тези лекции, дори на най-закритите, навсякъде присъстват мои доброжелатели и после по различни пътища ми предават: на еди-коя си дата в еди-коя си аудитория лекторът еди-кой си говори за вас еди-какви си лъжи и гадости. Най-яркото от тях си записвам, може да ми послужи един ден да му го представя на някой от тези лектори.
(Защо слушателите не възразяват веднага, щом виждат измамата.)
О, у нас това е невъзможно и днес. Никой не смее да стане и да възрази на партийния пропагандист, нали утре ще се прости с работата си, че и със свободата. Имало е и случаи да ме използват като лакмус, за да проверят лоялността на някого при подбор за аспирантура или примамлива длъжност: „Чели ли сте Солженицин? Какво ви е отношението към него?“ — и от отговора зависи съдбата на претендента.
На тези лекции се говорят и много глупости. По едно време предъвкваха семейната ми история, без изобщо да познават важното в нея, на най-ниско махленско ниво. Представете си каква е трудовата заетост у нас и за какво се плащат заплати, щом не женоря от някой пазар, а щатни пропагандисти от мрежата на просветата обсъждат от трибуните нечия женитба, раждане и кръщене на син. По едно време взеха да се захласват по бащиното ми име „Исаевич“. Подхвърляха, уж небрежно: „Между другото, истинското му фамилно име е Солженицер или Солженицкер, но това, разбира се, няма значение в нашата страна.“
А вече насериозно се разработваше мотивът, на който слушателите с лекота дават ухо: изменник на родината.
У нас изобщо при гоненията никога не се използват аргументи, а най-примитивни етикети, най-груби прякори, най-прости — за да се предизвика, както се казва, „яростта на масите“. През 20-те години се използваше „контрареволюционер“, през 30-те — „враг на народа“, от 40-те — „изменник на родината“. Ах, как са прелиствали военните ми документи, как са търсили не съм ли бил поне ден-два в плен като Иван Денисович — това щеше да е златна находка! Но впрочем от закрити трибуни пред доверчивата публика могат да се дърдорят какви ли не лъжи. И се започна — с години, с години, из всички близки и далечни аудитории, из цялата страна: Солженицин доброволно се е предал в плен на германците! Не, предал е цяла батарея! После е служил като полицай при окупаторите! Не, бил е власовец! Не, направо е работил в Гестапо!… Погледнато отвън — тихо, никакви гонения, а под коричката се разраства туморът на клеветата. Веднъж „Новый мир“ провеждал читателска конференция в Новосибирск — изпратили на Твардовски бележка: „Как можахте да допуснете сътрудник на Гестапо да публикува произведенията си във Вашето списание?“ По този начин общественото мнение в цялата страна беше напълно подготвено за всякакъв вид разправа над мен. И все пак епохата е друга и да те смажат без гласност… Наложи се публично да призная, че съм бил боен офицер, че бойната ми служба е безупречна. Мъглата повися, повися без дъжд и взе да се разпръсва.