Тогава започна новата кампания от обвинения, че аз самият съм предал „Ракова болница“ на Запад. От закритите трибуни сипеха какви ли не лъжи: как на границата (неизвестно къде) бил задържан познат на мой познат (имена — никакви), та неговият куфар имал двойно дъно, а там били моите произведения (заглавия — никакви). И тази глупотевина сериозно биваше внушавана на цялата провинция, и хората се ужасяваха какъв злодей съм бил, пак същият изменник на родината. — После при изключването ми от Съюза на писателите открито ми намекваха да се махам от страната — подтикваха ме наистина да „изменя на родината си“. После — по повод на Нобеловата награда. От всички трибуни гръмна: „Нобеловата награда е трийсетте сребърника на този Юда за предателството му спрямо родината.“ И сега го повтарят, без да се притесняват, че така може да хвърлят сянка например върху Пабло Неруда. Без да му мислят много, оскърбяват всички Нобелови лауреати и самия институт по Нобеловите награди.
(Но нали сам е предал в чужбина „Август Четиринайсета“ — и това действие не му се инкриминира.)
Засега им стига умът да не ми го инкриминират. Но честната „Литературная газета“ и тук прави съкращение, невинно като всичките й „съкращения“: Солженицин веднага предаде ръкописа на романа си в чужбина — о, не, не лъжат! изтървали са някаква си дреболия: направих го, след като предложих на седем съветски издателства — „Художественная литература“, „Советский писатель“, „Молодая гвардия“, и на различни списания — дали не биха искали поне да прочетат, поне да прелистят романа ми, — и нито едно не прояви желание дори да го погледне. Сякаш се бяха наговорили. Нито едно не отговори на писмото ми, нито едно не поиска ръкописа.
Но появяването на „Август“ даде идея на моите преследвачи да тръгнат по друг път. Работата е там, че в този роман подробно разказах за потеклото си по майчина и бащина линия. Макар — че много живи и днес познати и приятели познаваха моите близки, колкото и да е смешно, всезнаещата Държавна сигурност научи всичко едва от този роман. И тогава се втурнаха „по следата“ с цел да ме компрометират — според съветските разбирания за това. При това усилията им се раздвоиха. Първо отново се съживи расовата линия. По-точно, еврейската. Специален майор на име Благовидов се втурна да проверява личните дела на всички Исаакиевци в архивите на Московския университет от 1914 г. с надеждата да докаже, че съм евреин. Това би им дало съблазнителната възможност да „обяснят“ литературната ми позиция. Защото с появяването на исторически роман задачата на моите гонители се усложнява: не е достатъчно да се охули самият автор, трябва да се подрони и доверието в неговите възгледи за руската история — вече изразените и евентуалните бъдещи.
Уви, расовите изследвания се провалиха: оказа се, че съм руснак. Тогава смениха расовата линия с класова, като за целта посетиха една моя стара леля, скалъпиха статия от нейните разкази и булевардният „Щерн“ я отпечата.
Главният редактор на „Щерн“ сега продължава да твърди, че именно неговият кореспондент е бил при леля ми. Допускам, че е бил и той, заедно със съветските. Но нека отбележим, че град Георгиевск, за разлика от съседния Пятигорск, е строго закрит за чужденци през всичките 55 години съветска власт. Отишли са трима, свободно говорещи руски, и са посещавали леля ми пет пъти, не са бързали. Много се възхищавали от собствената й биография, поискали й записките за няколко часа, да ги прочетат — и повече не се върнали, откраднали ги. Тъй като е почти сляпа, тя не ги е видяла как изглеждат, но ако се съди по маниерите, по психологическата характеристика, която им даде — нещо като Дикенсовия Йов Тротър — гостите са били от компанията на Виктор Луи, не е изключено да е бил и самият той. Връзката на „Щерн“ с Виктор Луи отдавна е добре известна. Например, когато Луи бе дошъл при мен да се оправдава, че не той, а друг е продал „Ракова болница“ на Запад, — подробностите от нашия разговор и неговите откраднати снимки (направени с телеобектив от храстите) излязоха именно в „Щерн“, вече подписани от друг. Дори с моя нищожен опит забелязах, че „Щерн“ е дарен с много изгодни права в нашата страна, достъпни са му телефони и адреси, които могат да се получат само от хората, които подслушват телефонните ми разговори и перлюстрират писмата ми. Още щом излезе статията в „Щерн“, секретарят на Съюза на писателите Верченко казал на партийно събрание: „Именно на този източник имаме всички основания да вярваме.“ Публикацията в „Щерн“, пиратските издания на Флегон подронват системата на международна защита на моите книги.