(За майка му.)
Тя ме отгледа в невероятно тежки условия. Овдовяла още преди да се родя, не се омъжи повторно — най-вече от опасения да не би побащимът да се окаже прекалено строг. Живяхме в Ростов 19 години преди войната — 15 от тях не можахме да получим стая от държавата, непрекъснато живеехме по някакви прогнили къщурки, като плащахме високи наеми на частници; а дори когато получихме стая, тя представляваше част от преустроена конюшня. Вечен студ, течение, топлехме се на въглища, които се намираха трудно, носехме водата отдалече; какво е да имаш водопровод вкъщи научих едва неотдавна. Мама знаеше добре френски и английски, научи и стенография и машинопис, но в учреждения, където се плащаше добре, никога не я вземаха на работа заради социалния й произход; дори от безобидни, като Мелстрой (Обединение за строителство на мелници. — Бел. пр.), я уволняваха при чистки, което означава — с ограничени права за в бъдеще. Това я принуждаваше да търси допълнителна вечерна работа, а домакинската да върши чак през нощта, вечно да не си доспива. Поради условията на живота ни тя често настиваше, разболя се от туберкулоза, почина на 49 години. Тогава аз бях на фронта, а гроба й можах да видя едва 12 години по-късно, след лагера и заточението.
(За леля му Ирина.)
На два-три пъти мама ме е пращала при нея през летните ваканции. Останалото е плод на нейното въображение, вече помътено. Никога не съм живял с нея.
(Какво помни за баща си.)
Само от снимките и разказите на мама и на хората, които са го познавали. От университета доброволно е отишъл на фронта, служил е в Гренадирската артилерийска бригада. Когато е горяла огневата позиция, сам е влачил сандъците със снаряди. Има три офицерски ордена от Първата световна война, които по време на моето детство се смятаха за опасно престъпление, та ние с мама, спомням си, ги заравяхме в земята в страха си от обиск. Когато целият фронт вече почти се бил разбягал, батареята, в която служел баща ми, стояла на предната линия чак до Бресткия мир. Дори се венчали с мама на фронта, при бригадния свещеник. Татко се върнал през пролетта на 1918-а и скоро загинал при нещастен случай поради лошата медицинска помощ. Гробът му в Георгиевск е изравнен с трактор, там сега е стадион.
(За другия му дядо.)
А дядо ми по майчина линия дошъл от Таврия като младо момче — да пасе овце, като ратай. Започнал от нищо, после вземал земя под аренда и на стари години наистина бил доста забогатял. Бил рядко енергичен и трудолюбив човек. На своите петдесет години давал на страната повече зърно и вълна, отколкото много от днешните совхози, и работел не по-малко от директор на такъв совхоз. А с работниците се държал така, че след революцията те го хранили доброволно 12 години, чак до смъртта му. Я някой директор на совхоз, след като го свалят, да опита да помоли работниците си за същото.
(Дали сега произходът се смята за лична вина.)
Наистина, не вилнеят както през 20-те — 30-те години, но тази „преценка според социалния произход“ е много силно внедрена в съзнанието и е твърде жива в нашата страна, във всеки един момент кладата като нищо може отново да се раздуха. Пък и съвсем наскоро враговете на Твардовски публично го обвиняваха за така наречения му „кулашки“ произход. Та и с мен същото: след като „измяната на родината“ не можа да се скалъпи чрез плен, може пък да стане на „класова основа“? Тъй че последните статии в „Литгазета“ при цялата си неграмотност и глупост далеч не са обикновено чесане на езиците.
Между другото забелязвате ли, че „Литгазета“, която и без това никога не е спорила с моите произведения и възгледи по същество, която никога не се е осмелявала да публикува нито един истински критически разбор за мен, па бил той и най-враждебен, защото по този начин би открехнала част от непоносимата истина, — в приказките си за мен сякаш вече напълно е загубила гласа си, сякаш се е лишила от собствените си критици и автори. В нападките си тя вечно се крие зад препечатки, зад някое булевардно списание, зад чуждестранни журналисти, че дори и зад естрадни певци и жонгльори. Не мога да разбера тази плашливост. Може би защото „от детинство закърмените с оцет“, както казват във Финландия, все пак стават и образцови соцреалисти и дори се докопват до ръководството на Съюза на писателите и на въпросната „Литгазета“?
Та така, по поръчка на „Литгазета“ финландският журналист Ларни се е наел да напише и публикува не в своята Финландия, а и в трета страна статия — и направо се е наел да опъне със зъби стоманена пружина. Смъртоносен номер. Нали знаете как се прави в цирка: излиза един смахнат клоун, всички му се смеят, той се вре някъде при майсторите, под купола, на теленото въже, не щеш ли, увисва на зъбите си — и целият цирк се вцепенява и вижда, че той изобщо не е клоун, а се е решил на смъртоносен номер. Ларни намеква за някакви намеци, доколкото мога да разбера: как в моя роман социалдемократът пораженец Ленартович през 1914-та изказал мнение, че няма да е зле Русия да претърпи поражение и тогава ще се преустрои социално. Именно това са желаели и така са разсъждавали всички с-д пораженци за разлика от така наречените „социалпатриоти“, тоест с-д-отбранители, и Ларни, нали е комунист, вероятно знае този факт — и въпреки това безразсъдно опъва стоманената пружина със зъби, без да разбира колко лесно може да се издъни, върху кого всъщност се прехвърля това обвинение за измяна към родината. Той опъва пружината от онази точка, от която самият автор, тоест аз (който далеч не съм социалдемократ!), „не би имал нищо против да види германците победители“ — и то вече май не през 1914-та, а през 1941-ва (защо да не размести „1“ и „4“, нали ръцете му са свободни?).