От няколко години нито един телефонен или стаен разговор — мой или на членовете на семейството ми, дори на най-банална битова тема не остана неподслушан и (има признаци) неанализиран. Вече сме свикнали с това, че денем и нощем постоянно разговаряме в присъствието на Държавна сигурност. Когато им се свърши лентата, безцеремонно прекъсват телефонния разговор, за да я презаредят, докато ние звъним повторно. В същото положение са Ростропович, Сахаров, Шафаревич, двете Чуковски, голям брой мои познати семейства, а още повече непознати.
Чак е странно да чуваш, че някъде се водят спорове има ли право президентът на страната да даде нареждане за установяване на електронно подслушване за защита на военните тайни на неговата страна. И дори е оправдан по съдебен път човек, който разгласил такива тайни. А у нас — и без съд се смята за виновен всеки човек, веднъж изказал гласно мнение, противоречащо на официалното. И електронното подслушване на разговорите му се постановява не от главата на страната, а от среден чиновник на Държавна сигурност. Такова електронно подслушване, като оставим настрана всички останали форми на следене, оплитат хиляди и хиляди интелигенти и отговорни служители в главните градове на Съветския съюз. И безброй готованци с мундири седят и анализират записите на подслушаното. И това дори не се крие кой знае колко, министър смята, че е допустимо да заяви на свой подчинен: „Дадоха ми да чуя еди-кой си ваш разговор“ и след това да го мъмри за този разговор. Следенето стига дотам, че дори спрямо влизащите в допир с мен хора 5-о управление на КГБ (ген.-майор Никишкин и неговият Първи отдел (Широнин) дават писмени указания — „да се установяват посещаваните от тях адреси“, тоест вече спирала на второ ниво.
В нашия двор стои вехтият ижевски „Москвич“ на семейството ни. Около него нощуват несравнимо по-хубави коли, но някакви странни „похитители“ всеки път посягат именно на тази. Два пъти претърпяха неуспех, веднъж умишлено я повредиха, веднъж я отвлякоха чак в Грузия. И макар че милицията откри колата и като че ли и автоджамбазите, никакъв съдебен процес срещу тях не бе проведен. Не само аз, а и познатите ми са отрупани с оскърбителни анонимни писма. Преди неотдавнашните общински избори един агитатор (от „блока на комунистите и безпартийните“) заявил на жена ми, без да се крие: „Такива трябва да се удушават!“ Редакторът на списание „Октябрь“ Зверев на публични лекции в институтите по Вирусология и Имунология на Академията на науките заявил, че съм „член на изпълнителния комитет на ционистите.“ Наивно му възразили: „Но във вестниците писаха, че Солженицин бил от помешнически произход.“ Находчивият октябрист отговорил на всеослушание: „Тогава така е трябвало да пишат. А сега трябва да смятаме Солженицин за евреин.“ Пощенската цензура не пусна нито една вестникарска западна рецензия за „Август“ от многобройните изпратени ми от моя адвокат г-н Хееб. По такъв начин съм лишен от възможността да разбера как е посрещната книгата ми на Запад. Министърът на външната търговия Патоличев отказа правото ми да получа сумата от Нобеловата награда и ме принуждават да я дискриминирам, да я призная за „подарък от частно лице“ (което на всичко отгоре дава право на държавата да конфискува една трета от гневно охулената награда). КГБ час по час ми изпраща по трети лица пряк ултиматум: да се измитам в чужбина, в противен случай ще ме скапят в лагер и именно в Колима.