[38]
РАЗКЪСВАНЕ НА НЕМОТАТА
Според мен излизането на новата книга на Солженицин „Архипелагът ГУЛАГ“ през 1973 година е огромно събитие. По неизмеримост на последствията то може да се сравни само със събитието от 1953 година — смъртта на Сталин.
В нашите вестници Солженицин бе обявен за предател.
Той наистина предаде — разбира се, не родината си, за която честно се е сражавал, и не народа си, на когото прави чест с творчеството и живота си, а Държавното управление на лагерите — ГУЛАГ, — предаде на гласността историята на гибелта на милиони, разказа с конкретни факти, свидетелства и биографии в ръце една история, която е длъжен да знае наизуст всеки, но която властта по необясними причини с всички сили се мъчи да предаде на забравата.
Кой тогава извършва предателство?
XX конгрес на партията показа над камари трупове само окървавения крайчец на рогозката. Но дори и това спаси през петдесетте години от гибел милиони живи, полумъртви и такива, в които мъждукаше живот за още само една въздишка. Хвала на XX конгрес. XXII взе решение да се издигнат паметници на загиналите. Ала напротив, не след дълго злодеянията, извършвани в нашата страна в невиждани от историята мащаби, започнаха усърдно да се изчегъртват от паметта на народа. Загинали са милиони хора, загинали са по един и същи начин, но нали всеки от тях е бил не муха, а човек — човек със своя отделна съдба, със своя отделна гибел. „Реабилитиран посмъртно.“ „Последствията от култа към личносттта на Сталин.“ А какво е станало с личността — не с онази, въздигнатата в култ, а с другата — всяка друга — от която е налице единствено документът за посмъртна реабилитация? Къде се е дянала и къде е погребана — личността? Какво е станало с човека, какво е преживял след минутата, в която са го извели от дома му — до минутата, в която се е върнал при близките си във вид на документ?
Какво се крие зад думите „реабилитиран посмъртно“ — какъв живот, каква смърт? Някъде през 1965 година за това бе наредено да се мълчи.
Солженицин — човекът предание, човекът легенда — отново разкъса блокадата на немотата; върна на онези събития реалността, на множеството жертви и съдби — името, и най-важното — на събитията тяхната истинска тежест и поучителния им смисъл.
Ние отново научихме — чуваме, виждаме какво е било: обиск, арест, разпит, затвор, прехвърляния по етапен ред, лагер. Глад, побои, труд, труп.
„Архипелагът ГУЛАГ“.
[39]
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПЕЧАТА
2 февруари 1974
През декември, „Архипелагът“ още не се публикуваше, лекторите на Московския градски комитет на КПСС (например Капица в Госплан) заявявали дословно: „Няма да оставим Солженицин дълго да си разиграва коня.“ Тези обещания на властите напълно съвпадаха с псевдобандитските писма, в които се добавяха само череп и кръстосани кости. Излезе от печат „Архипелагът“ — и любимият знак на бандитите се премести от анонимните писма на витрината на Съюза на художниците, а заплахите да ме убият преминаха в телефонна атака („ще приведем присъдата в изпълнение!“). Тази телефонна атака срещу моето семейство — две жени и четири деца, хулигански провеждаха агенти на Държавна сигурност на две смени — от 8 сутринта до 12 през нощта освен съботите и неделите, когато имат законни почивни дни.
А кресливата кампания на вестниците е насочена всъщност не срещу мен: ако ще да запълват с ругатни цели страници, те вкупом няма да ми развалят нито един работен ден. Вестникарската кампания е насочена срещу нашия народ, срещу нашето общество: да замаят, да зашеметят, да отблъснат със сплашване и отвращение съотечествениците от моята книга, да стъпчат в съветските хора знанието, ако то се промуши през заглушаването. Да погъделичкат и долните инстинкти — Солженицин има три леки коли, тузар е! — кой и къде ще опровергае всевластните лъжльовци, че никакви три коли нямам и не съм имал, а из града се движа с двата си крака и с тролейбуси, както не би се унижил и най-закъсалият кореспондент на ТАСС. Да експлоатират и благородното възмущение: той осквернява гробовете на загиналите през Отечествената война! През кулите на вестникарската лъжа кой ще се добере, че книгата ми изобщо не е за тази война, нито за двайсетте милиона наши загинали, а за другите шейсет милиона, изтребени от вътрешната война за 40 години, — тайно изтезаваните до смърт, замразените из пущинаците, уморените от глад цели републики?