През тази есен татко започна да заслабва и да боледува, тъй че явно животът му бе към края си — та през декември той трябваше да навърши 100 години! Трябваше да прекарвам страшно много време с него, пък и с пръста се занимавах още около три месеца, докато накрая го излекуваха. През това време пак се обаждали, но не ме намерили, после още веднъж — и този път вдигнах аз. Изключително мекият, вежливичък глас ми напомни за себе си и за желанието си да ме види. Като се позовах на своето боледуване и боледуването на баща ми, казах, че сега това е невъзможно, и помолих, щом съм им толкова необходим, да ми изпратят официална призовка. „Така ще ми е по-удобно…“ Учудване: „Ама защо пък чак призовка?“ — „В нея поне ще бъде посочена причината, а така не ми я казвате.“ — „Е, това не е за телефон, а вие, Александър Александрович, все пак се обадете, когато имате време, може пък и ние да дойдем да си поприказваме.“ — „Не, вкъщи няма да ми е удобно, пък и рядко се мяркам тук, а вашият телефон се изгуби някъде…“ — „Това не е страшно, запишете си го.“ Записвам си го. Сверявам го с първия — същият… Питам онзи за чина му — капитан (неохотно). Между другото научавам, че това е същият „отдел на фирмата“, в който бяха разговаряли с племенницата ми и й бе отказана изходна виза, но после все пак удовлетвориха жалбите й, подкрепени от Надя Буланже, която се обърна от Франция лично към Екатерина Фурцева. И отново минава доста време, но аз разбирам — няма да ме оставят на мира. Татко умира през ноември и едва през декември вземам решение — ще се обадя аз и ще отида. През това време у мен бе укрепнало предположението, че се отнася за А. И., и ясно бях определил позицията си.
Звъня. Стори ми се, че оттатък радостно се изненадаха. Определят ми ден. Не, нарочно искам друг. Изискано вежливо се съгласяват. И ето един сив зимен ден, след като предварително съм призовал Богородица на помощ, отивам на „Кузнецки“ 24. Вътрешното ми усещане: тъпо, част от нервите ми сякаш са под местна упойна, но главата ми е бистра, очите виждат всичко. Влизам във въпросната приемна. На вратата се туткат двама души, разпалено си говорят нещо. Леко се учудвам на това тук. Изобщо не се учудвам, когато от стола срещу вратата веднага става нисичък брюнет с тъмни очила и тръгва към мен. Обръща се към мен по име и презиме, представя се. Естествено, добре знае как изглеждам. Прави ми път да мина през една доста тясна врата към вътрешността, там има тъмен коридор, пускам го да мине напред — той да води. Объркване. Но въпросът не е в учтивостта, а в инструкцията — той трябва да е зад мен. Най-сетне излизаме на светло и веднага виждаме вратата към кабинета вляво. А зад първата врата забелязвам в тъмното притиснато до стената ченге с фуражка със синя околожка. Значи съм престъпил границата. Влизам в малък кабинет. Всичко е като навсякъде и все пак си личат някои черти от особения стил на фирмата. Иззад бюрото в дъното става и тръгва насреща ми друг човек на около четирийсет, със силно червена дълга права коса, вчесана настрани. Поздравява (тук правя грешка: не го помолвам да си каже ясно името); предлага ми да си сваля кожуха и да седна. Сядам — светлината от прозореца пада върху мен (11 часът е). С гръб към прозореца, с лице към мен сяда „тъмните очила“. Отляво зад бюрото си сяда червенокосият. Няколко секунди мълчание, после започва „разговорът“. (Предавам го по памет.)
— Та значи поканихме ви на разговор. Вие, Ал. Ал., сте човек с голям житейски опит… а ние сме хора млади (неестествена скромност — уж на истина искат да се поучат.)
Мълча.
— Е, как мислите, Ал. Ал., защо от вас се е заинтересувала Държавна сигурност, нали имахте време да помислите върху това?
Охо, бързо плюхте на първото червейче и клатите кукичката току под носа ми.
— Знам ли, може да ви интересува какво ли не. (Правя се на наивен с една усмивчица.)
— Добре де, и все пак какво си мислите?
— А няма ли да е по-лесно вие да ми кажете — отвръщам сдържано, леко раздразнено. Червенокосият мисли.
— Интересуват ни отношенията ви със Солженицин.
— Разбирам — кимам аз.
— Какви бяха отношенията ви с него?
Отговарям бодро, почти весело, предварително съм шлифовал тези думи:
— Много добри, приятелски.
И ги наблюдавам, отварям си очите на четири — не се издават, но са леко озадачени: не тръгвам веднага с пешката.
— И често ли се виждахте с него?
— Не, не често, а напоследък съвсем рядко.
— Но все пак и след като той тръгна направо срещу закона и вече беше получил призовка от прокурора?
Не ще и дума, това го знаете — как отидох в деня на арестуването му. Но не уточнявате. Аз също.