Излизането на „Един ден на Иван Денисович“ не остана без последствия и на Дон. Управлението на КГБ започна подробно и много внимателно да изучава ростовския период от живота на писателя. Бе установено, че преди войната той е живял с майка си в Ростов, учил е в гимназията, а после и във физико-математическия факултет на университета, завършил го е непосредствено преди войната. Тоталното проучване на неговите приятелски, колегиални и интимни връзки ни позволи да огледаме и определим характерите на хората, техните възгледи, а най-важното, да намерим начини и похвати за общуване с тях. Кръгът на съучениците и състудентите му се оказа малък (все пак бяха минали повече от трийсет години). Тези хора живееха в Ростов, Новочеркаск, Таганрог. Разбира се, бяха твърде различни. Някои заемаха солидни длъжности. Информацията, получена от тях, обрисуваше следната картина: майката на писателя била машинописка в държавно учреждение, оттам и постоянният недоимък, лишенията. Момчето било талантливо, дисциплинирано, живеело буквално по разписание. Момичетата го обичали заради ума, целенасочеността, способностите, но тайно се присмивали на затворения характер и отчуждеността му.
При разговорите с бившите състуденти и приятели на Солженицин се открои една характерна подробност: колкото по-висока бе длъжността на събеседника ни, толкова по-малко информация получавахме за отношенията му с писателя. Някои „откровено“, старателно го охулваха. Но макар и рядко, сред тях се намираха, общо взето, смели хора, които с уважение, нещо повече, с преклонение говореха за великия писател.
Тъй като ръководех едно от поделенията на Пети идеологически отдел при Управлението на КГБ в Ростовска област, цялата информация за живота на А. И. Солженицин в Ростов се събираше при мен. Съгласно инструкцията аз незабавно препращах тази информация в Пето управление на КГБ на СССР, по-точно, в спецгрупата към управлението. Но моите функции не се изчерпваха с това. Те бяха доста по-разностранни. Центърът изпращаше в Ростов предварително подготвени чуждестранни писатели, които запознавахме на място с ростовския период от живота на Александър Исаевич, като преследвахме единствената цел: да дадем материал за бъдещи задгранични публикации, компрометиращи името на писателя — това се практикуваше в продължение на много години. И не само със съдействието на чужденците. Например първата съпруга на Александър Исаевич — Наталия Решетовская — с помощта на Пето управление публикува и разпространи книгата си „В спор с времето“, която принизяваше авторитета на съпруга й.
Но да се върнем към чуждестранните литератори. Пръв от тях в Ростов пристигна един чех на име Томаш, син на известен в Чехословакия писател. През 1968 година, по време на така наречената Пражка пролет, той бе емигрирал в Швейцария, откъдето органите на чехословашката Държавна сигурност го бяха върнали в родината му. Защо ли? На Томаш се възлагаха големи надежди, естествено, като се вземаше предвид литературният авторитет на баща му. Трийсет и пет годишен, симпатичен, с приятен акцент (той говореше руски), веселяк и добър компаньон, Томаш моментално предразполагаше околните. Много обичаше да попийва, което обстоятелство бе използвано активно от заинтересованите служби.
В Ростов той пристигна с ръководителя на московската спецгрупа и майора от чешките органи на Държавна сигурност Вацлав. През няколкото дни на тяхното пребиваване на Дон ние запознахме гостите с Ростов, разходихме се до Новочеркаск и посетихме тамошния Институт по лозарство и винарство, където бе базиран „пунктът“ на местното отделение на КГБ. Пътьом ги запознавахме с подбрани от ръководителя на спецгрупата материали, които тенденциозно, едностранчиво се поднасяха на Томаш. Такъв сценарий се използваше във всички случаи, защото по този въпрос центърът винаги ни спускаше строги указания. В резултат в чужбина се появи книгата на Томаш Ржезач „Солженицин — спиралата на измяната“ (М., „Прогрес“, 1978 — бел. рус. ред.). След известно време московските колеги ми предадоха като подарък екземпляр от нея.