Втората посетителка бе една писателка от Канада. Не много популярна в страната си, тя очевидно бе решила да се сдобие с международна известност покрай пикантната, скандална „солженицинска“ тема. На почтена възраст, с груби черти на лицето, мършава, на ръст над средния, тя не беше твърде привлекателна.
Нея я приеха под прикритието на Ростовското отделение на АПН (Агенцията по печата „Новости“). Придружаващият я представител на московската спецгрупа към КГБ разполагаше със съответните документи по прикритието и визитна картичка на руски и немски език с посочен телефонен номератор — не на КГБ, а съвършено друг, което ме наведе на мисълта, че КГБ има резиденция и в Московската АПН. Канадската писателка бе придружавана и от московска преводачка — хубавко женче на неопределена възраст и с доста свободни маниери. Вероятно тя наистина работеше в АПН и между другото правеше „услуги“ на службите на Държавна сигурност. Веднъж, на поредната лека вечеря, оросена и от леко пийване, колегата от центъра кимна към преводачката и ми каза:
— Знаеш ли коя е? Дъщерята на Анка картечарката.
— ???
Онази избухна в смях:
— Защо, не си ли приличаме?
И с интимен тон добави:
— Между другото, баща ми е Чапаев.
Преди пристигането на канадската писателка аз както винаги получих указания и за увеселителните мероприятия. Посетихме дегустационната зала на магазин „Слънце в чашата“, хладилник № 1, където ни посрещаха и гощаваха като най-скъпи гости. Спектакълът продължи с разходка с „Ракета“ по Дон. Най-печален се оказа финалът на този спектакъл. Малко по-късно научих, че канадската писателка не само не оправдала разходите и надеждите, ами май и публично разобличила тази афера на КГБ. В такива случаи оправданието се намира начаса: интригите на американските спецслужби.
Моето отклонение от основната тема на спомените далеч не е случайно. Искам да подчертая следното: за пристигането на кой да е гостенин от Москва винаги без изключение ни предупреждаваха отрано и ни изпращаха съответните указания. А този московчанин се изтърси като гръм от ясно небе. Внезапността можеше да се обясни с бързото придвижване на Солженицин из страната, а посещението на московския непознат — със смяната на ръководството на групата за наблюдение. Но това бяха само догадки, а тогава, в генералския кабинет, информацията за Солженицин не интересуваше колегата от Центъра.
Казахме довиждане на генерала и излязохме. Наближаваше есента, времето беше ясно и топло, отказахме се от колата и отидохме пеша до хотел „Московски“, където за гостенина бе резервиран прекрасен апартамент. Във вестибюла той попита нещо администратора, спомена име, което не дочух. Качихме се, моят нов „патрон“ подреди в шкафчето съдържанието на чантата си и слязохме в бюфета.
Трябва да отбележа, че бюфетът на хотел „Московски“ беше един вид Мека за оперативниците от нашето Управление. Смяташе се за напълно естествено без никакво неудобство да поседиш тук на чаша водка или вино, да размениш някоя и друга новина, да „поклюкарстваш“. Ръководителите на Управлението прекрасно знаеха какви „седенки“ си правим тук и при необходимост ги използваха за началническите си цели.
Влязохме в уютния бюфет, който имаше само два прозореца, и се настанихме на моята любима маса. Тя беше вдясно от входа и даваше възможност да наблюдаваш присъстващите. Докато гостенинът преглеждаше менюто и се съветваше с мен, ми направи впечатление един току-що влязъл младеж, който размени поглед с колегата ми, после много внимателно ме огледа и бавно тръгна към бара. Неволно си помислих: „Познават се.“ Докато си поръчваше вечеря, новодошлият от време на време поглеждаше към нас. Чувствах се все по-напрегнат. Някаква смътна тревога не ми даваше мира. По-скоро нисък, отколкото среден на ръст, набит, с късо подстригана тъмна коса, непознатият, ако се съди по облеклото и поведението му, беше от „седморката“ — службата за външно наблюдение. Според инструкцията на тях им бе забранено да влизат в контакт с оперативника, с изключение на ръководителя, който едновременно изпълняваше функциите на офицер за свръзка.
Този извод, до който стигнах в предположенията си, донякъде ме успокои и аз съсредоточих вниманието си върху гостенина. Дойде чистачката, която същевременно изпълняваше задълженията на келнерка, разбира се, за „нашите“, за познатите посетители. Поръчахме коняк, салати, месо. Подхванахме разговор. След няколко незначителни фрази моят събеседник предпазливо, достатъчно непринудено се заинтересува от биографията ми: откога съм в органите на Държавна сигурност, къде съм работил, на какви длъжности? Особен интерес прояви към работата ми в Литовската ССР и по-конкретно — дали там са се провеждали специални акции и какви по-точно?