Богатата вечеря и арменският коняк си изиграха ролята. Гостенинът се отпусна на стола, разхлаби вратовръзката си, разприказва се по-откровено. В органите бил отскоро, не бил работил като редови оперативник, получил ръководната си длъжност, прескачайки всички служебни стъпала, преди това бил апаратчик от ЦК на Комсомола.
Моментално схванах „кой и какво“ седи насреща ми. През 60-те и 70-те години, когато ръководител на КГБ стана Шелепин, а след него Семичастни, ключовите постове в органите на КГБ както в центъра, така и в провинцията, започнаха да заемат бивши комсомолски работници, като получаваха високи чинове и заплати. Това „подмладяване“, естествено, предизвикваше затаено неодобрение сред основния оперативен състав, който по този начин бе лишаван от служебна перспектива. От Комсомола идваха различни хора: умни и глупави, почтени и кариеристи, честни и лицемери, бачкатори и подмазвачи. Ала една черта бе обща за всички тях — пълната липса на професионализъм, който се придобива с времето и с огромна любов към работата.
Още същата вечер, след вечерята, московският гостенин ме помоли да заминем за Каменск, като попита какво е разстоянието дотам. Извика кола, свърза се с информационния център на Седми отдел на Управлението на КГБ, представи се и уточни къде се намира „обектът“, тоест Солженицин. Буквално след 20–30 минути една черна лъскава волга вече ни отнасяше по гладкото, осветено от фаровете шосе. По пътя научих, че Солженицин и един негов приятел спрели за нощувка в боровата гора северно от Каменск. Целта на пътуването ни била да сменим московската „седморка“ за външно наблюдение, която придружавала „обекта“, със „седморка“ от Ростовското управление на КГБ, тъй като „обектът“ възнамерявал да посети Ростов, Новочеркаск и може би други градове в областта. А на мен предстояло да проверя контактите и връзките на „обекта“, които е установила „седморката“, и да изпратя материалите в Москва. Цитирам по-нататъшния диалог:
Аз: — Защо сте дошли чак от Москва за толкова обикновена работа? Та нали връзките на „обекта“ в областта са отдавна установени, информацията своевременно е постъпила в центъра.
Той: — Може да се създадат нови връзки, но всъщност пристигнах с друга цел.
Аз: — Колко ще останете при нас?
Той: — Щом изпълня задачата, ще хвана самолета.
Последните думи ме накараха да застана нащрек. Защо крият мисията му от мен? Дали не смятат по някакъв начин да ме изпързалят? Веднага си спомних как веднъж ми възложиха да направя сцена на ревност на един американски учен, уж агент на ЦРУ, а после да го набия — което аз категорично отказах да сторя. Но сега у мен заговори професионалната гордост. Понеже знаех с кого си имам работа, реших да изчакам, да се притая, като не изпускам от вниманието си намеренията и действията на „шефа“.
В далечината се показаха светлините на Каменск. Подминахме го. На няколко километра северно от града отбихме встрани, слязохме от волгата, часовникът показваше единайсет. Тъмната, островърха стена на боровата гора ясно се очертаваше на фона на звездното небе.
— Остани тук — каза „шефът“ и тръгна към гората.
Внимателно го следях с поглед. Иззад дърветата към него пристъпи някакъв мъж. Казаха си нещо и се разделиха. Когато дойде при мен, „шефът“ тихо ми съобщи:
— Предаването се е състояло, московският „външен“ е освободен. Между другото, хайде да прескочим да видим какво правят „обектът“ и приятелят му.
Прекосихме шосето и навлязохме в гората. От първите крачки се разбра: моят спътник изобщо не умее да се движи из нощна гора. Позасмях се вътрешно. Скоро чухме спокойни мъжки гласове. Да продължаваме напред беше глупаво и небезопасно — можеха да ни открият. С жестове обясних ситуацията на спътника си и се върнахме при колата.
— Тръгваме за Новочеркаск, там ще пренощуваме — отсечено нареди „шефът“ и се шмугна във волгата. Последвах го.
В Новочеркаск пристигнахме доста след полунощ. Въпреки късния час заварихме началника на градския отдел на КГБ, както се казва, при изпълнение — явно е бил предупреден. В хотела ни очаквали две резервирани стаи. Значи „шефът“ се дели от мен. Каприз или необходимост? — помислих си. Но когато пристигнахме в хотела, той заяви, че ще се настаним в двуместна стая. Още една загадка: за кого ли е предназначена втората стая? Ала не попитах — и без това нямаше да получа отговор.