На сутринта пристигна информация, че Солженицин и приятелят му са дошли в Новочеркаск. Външното наблюдение ги бе стегнало в мъртвата си хватка. Намирахме се в колата и по радиостанцията през интервали от по пет-десет минути получавахме сведения за придвижването на „обекта“. Това беше обикновена делнична работа. Най-сетне се получи съобщение, че „обектът“ и неговият приятел са вече на площад „Ермак“, където са оставили колата си и са влезли в черквата. По това време там имаше богослужение.
Нашата волга бавно потегли към черквата. Преди да навлезем в площада, на около двеста метра от него, слязохме. „Шефът“ затръшва вратата на колата и ме попита дали съм виждал „обекта“.
— Не съм.
— Искаш ли да го видиш?
— Разбира се.
Черквата ни посрещна с величав тържествен молебен. Нямаше много хора. Съсредоточени и просветлени, те слушаха пеенето, кой неподвижно, кой кръстейки се от време на време. Внимателно, с шапки в ръцете, пристъпвахме между тях. Неочаквано „шефът“ ме побутна с лакът и с едва забележимо кимване ме насочи да погледна към една от колоните. Видях коленичил възрастен човек с високо открито чело и подковообразна червеникава брада. Той в някаква самозабрава се кланяше и усърдно се кръстеше. До него беше застанал доста слаб, над среден ръст мъж на около 55 години. Но цялото ми внимание беше съсредоточено върху коленичилия „обект“. Честно казано, тази картина буквално ме шокира. Ако някой ми разкажеше нещо подобно, никога не бих повярвал. Винаги съм се отнасял към вярващите спокойно и с разбиране, тъй като смятам, че човек има неприкосновено право на вероизповедание. Понеже знаех много — естествено, задочно — за А. И. Солженицин, понеже бях чел неговите издадени и самиздатски произведения, както и цялата „литература“ за него (включително и информацията), разбирах, че пред нас стои огромна, необикновена личност. Но това, което виждах в момента, не пробуди у мен разбиране, съчувствие, напротив, то пося объркване, съмнения около предишните ми оценки.
Не стояхме дълго в черквата. Докато слизахме по стълбището, „шефът“ ме попита: „Е, какво ще кажеш?“ Не отговорих.
Няколко часа по-късно, следвайки „обекта“, службата за наблюдение установи два-три неизвестни за нас адреса, които го интересували. Тепърва щяхме да изясняваме от кого именно се е интересувал писателят, за какви хора става дума, какви са целта и характерът на взаимоотношенията им.
Към обяд постъпи съобщение, че „обектът“ и приятелят му се намират на централната градска улица и влизат в един магазин. „Шефът“ заприпира шофьора, взе енергични мерки колата да се придвижи бързо до центъра. Въпреки това на няколко пъти спира колата, ходи някъде, връща се и все беше нервен. Поредното му „слизане“ завърши неочаквано за мен: той се срещна с непознатия от бюфета в хотел „Московски“. Значи „непознатият“, помислих си тогава, не е представител на „седморката“ за външно наблюдение, защото московската „седморка“ отдавна бе напуснала областта. И ми стана ясно за кого е била запазена втората стая в ново-черкаския хотел.
Ако се съди по жестовете, „шефът“ и „непознатият“ спореха за нещо. Не можех да направя какъвто и да е минимално правилен извод, просто ми липсваше допълнителен материал. Слязох от колата, тръгнах към спорещите, като разчитах да дочуя поне отделни откъслеци от фрази. Напразно. „Непознатият“ не ме видя, довърши разговора си с „шефа“, рязко се обърна и се упъти към магазина. В този момент видях „обекта“ и приятеля му, които излизаха от магазина. „Непознатият“ ги подмина, после се обърна и тръгна след тях. Времето на бездействието бе свършило. Приближих се до „шефа“ и го попитах:
— Нещо да помогна?
— Може… да вървим…
В този ред, един след друг — „обектът“, „непознатият“, „шефът“ и аз — крачехме по главната улица на града. След малко „обектът“ и приятелят му влязоха в голям за новочеркаските мащаби гастроном. Ние — след тях. Тъй че всички се озовахме в едно затворено пространство. „Непознатият“ буквално се „лепна“ за „обекта“, който стоеше на опашка пред щанда за сладкарски изделия. „Шефът“ прикри „непознатия“. Двамата стояха полустранишком един към друг, с лице към витрината. „Непознатият“ правеше някаква манипулации с ръце около „обекта“. Не можех да видя какво по-конкретно прави, но движенията на ръцете му с ръкавици и някакъв предмет в едната от тях си спомням много ясно. Във всеки случай близо до мен, в центъра на Новочеркаск, се вършеше нещо неразбираемо за мен. Цялата операция продължи 2–3 минути.