„Непознатият“ излезе от гастронома, лицето на „шефа“ се преобрази, той се усмихна, огледа целия магазин, видя ме, кимна и пое към изхода. Последвах го. На улицата „шефът“ тихо, но твърдо изрече:
— Е, вече край, няма да изкара дълго.
В колата той не криеше радостта си:
— Разбирате ли, отначало не стана, но при втория опит всичко мина окей!
Но веднага се сепна, погледна мен, после шофьора.
Отидохме до хотела, после при началника на градския отдел, „шефът“ даде указания за проверка на новооткритите връзки на „обекта“ в града, сбогувахме се, после се качихме в колата и — към Ростов.
В главата ми цареше пълна бъркотия. Фразата на „шефа“: „Отначало не стана, но при втория опит всичко мина окей!“ бе хвърлила нова светлина върху ситуацията, на която бях свидетел. Епизодът в магазина вече не ми изглеждаше странен и неразбираем. Това беше финалът на замисленото от висшия наказателен орган на страната престъпление срещу великия писател дисидент. Какво можех да сторя? Оставаше ми само да мълча — единственият вариант да запазя своя живот и живота на семейството си.
Пристигнахме в Ростов и се разделихме с „шефа“ на прага на генералския кабинет. На сбогуване той пресилено бодро ми каза:
— Всичко е наред, ще изпратиш новочеркаските материали в Центъра.
Съдбата на „непознатия“ остана тайна за мен, колкото до „шефа“, успях внимателно да проуча: изпратили го в чужбина, то се знае, не на екскурзия.
Закономерен и естествен е въпросът: какво стана с Александър Исаевич след Новочеркаската операция? Не знам… Може би сериозно е боледувал, може би не е бил далеч от смъртта. Очевидно на този въпрос трябва да отговори самият той или близкото му обкръжение…
ПОСЛЕСЛОВ
Настоящото повествование е документално, макар да е написано по памет. Изложените събития наистина се случиха и почти 20 години тежат на съвестта ми. Отново и отново повтарям: какво можех да сторя? Нямам преки, неоспорими улики, веществени доказателства също. Оставаше ми само да викам. Но дали щяха да ми дадат възможност? Дълбоко се съмнявам, нещо повече, убеден съм, че „откритието“ ми още в зародиш щеше да бъде погребано навеки.
В първата глава на „Свидетелства на един съвременник“ Г. А. Арбатов пише: „…мисля, че докато са живи свидетелите, докато са останали очевидци на събитията от този важен и сложен период от нашата история, а най-вече такива, които в една или друга степен са участвали, трябва да им се даде възможност да разкажат за тях. Колкото и скромна роля да са играли.“
Умишлено не назовах конкретни имена на участниците и съучастниците в изложените събития. Постъпвам така, защото смятам, че е необходимо да им оставя възможността и те да говорят: да разширят, да уточнят, да назоват инициаторите — авторите на идеята за тази престъпна акция, а те безспорно заемат високи държавни постове.
Нека се погледнем в очите.