Нарлам Шаламов разви листенца щом само пукна пролет: той повярва още на XX конгрес и още тогава пусна стихотворенията си по първите ранни самиздатски пътеки. Прочетох ги през лятото на 1956 година и се разтреперих: та той ми е брат! от тайните ми братя, за които знаех и не съм се съмнявал. Хрумна ми и аз веднага да му разкрия що за човек съм, но излязох по-недоверчив от него, а и много от нещата си още не бях написал тогава, пък и здравето и възрастта ми позволяваха да търпя — и си затраях, продължих да пиша.
Сгреших и в третото си убеждение: значително по-рано, още в наши дни, започна първото ни излизане от дълбините на тъмните води. Можах да доживея това щастие — да си подам главата и да запратя първите камъчета по тъпата чутура на Голиата. Чутурата си оставаше цяла, камъчетата отскачаха, но щом паднеха на земята, от тях покарваше биле и ги посрещаха с ликуване или омраза, никой не ги отминаваше ей така.
А след туй, наопаки, се забави — проточи се като безкрайна студена пролет. Историята взе да се вие на примки, за да впримчи и удуши повече вратове. И толкоз мудно тръгна всичко (а и редно беше да е така), че не ни остана друг избор, друго нямаше какво да измисли човек, освен да запокити към тая дебела чутура сетните камъчета със сетните си силици.
Да, да, разбира се, всеки знае: не се пробива с лозова пръчка железобетонна стена. Само че някой път ми минава през ум: ами ако тя е нарисувана на зебло?
Дванайсет години аз спокойно писах ли, писах. Чак на тринайсетата трепнах. Това стана през лятото на 1960 година. От сумата неща, които бях написал — и поради пълната им потайност и пълната ми незнайност, — започнах да изпитвам препълненост, загубих лекотата на замисъла и движението. Взе да не ми достига въздух в моето литературно скривалище.
Силното предимство на конспиративния писател е в свободата на перото му: той няма наум нито цензорите, нито редакторите, нищо не се изпречва пред него освен материала, нищо не рее над него освен истината. Но това негово положение крие и едно голямо неудобство: недостиг на читатели, и то най-вече на литературнопрефинени, взискателни. Защото малцината си читатели (моите бяха десетина души, предимно бивши зекове, а и измежду тях нито един не можа да прочете всичките ми неща — нали живеем в различни градове, никой не разполага нито с излишни дни, нито с излишни средства за пътуване, нито с излишни стаи за посрещане на гости), читателите си писателят конспиратор избира по съвсем други признаци: политическа сигурност и умение да мълчат. Тия две качества рядко си съседстват с изтънчения литературен вкус. И тъй, остра художествена критика с познаване на съвременните литературни норми писателят конспиратор не получава. А се оказва, че тази критика, трезвото топографско ситуиране на написаното в естетическото пространство е много нужно, нужно за всеки писател поне веднъж на пет или барем на десет години. Оказа се, че Пушкиновият съвет „Харесва ли се сам изкусният художник?“ е верен, но не докрай. Като пишеш десет, дори дванайсет години в пълна самота, неусетно се разпасваш, започваш да си прощаваш, просто да не забелязваш — ту някоя прекалено остра тирада, ту патосния изблик, ту баналната традиционна връзка на място, където не си намерил по-сигурно скачване.
По-кьсно, когато излязох от литературната нелегалност и олекотявах произведенията си за външния свят — олекотявах ги от онова, което съотечествениците ми нямаше начин на първо време да приемат, — с учудване забелязах, че от смекчаването на резките изрази произведението само печели и дори става по-въздействащо; и ония места взех да откривам, където преди това не бях усещал, че съм претупвал работата, че съм слагал вместо цяла, огнеупорна тухла — счупена и крехка. Още от първия си досег с професионалната литературна среда почувствах, че трябва да се стегна.
Поради пълното си невежество особено се изложих в пиесите. Когато започнах да пиша пиеси в лагера, а после в заточението, имах в представата си единствено гледаните от мен театрални спектакли в провинциалния Ростов от 30-те години, които още тогава далеч не са съответствали на световното театрално равнище. Уверен, че най-важното в творчеството са правдата и житейският опит, аз подцених, че формите търпят остаряване, и че вкусовете на XX век рязко се променят и не могат да бъдат пренебрегвани от автора. Та сега, след като походих по московските театри от 60-те години (театри, уви, вече не на артистите и дори не на драматурзите, театри на режисьорите като почти единствени творци на представлението), съжалявам, че съм писал пиеси. (Прозата на Шаламов според мен също е пострадала от дългогодишната изолираност на работата му. Тя би могла да е по-съвършена — въз основа на същия материал и при същото авторово виждане.)