През 1960 година не бих могъл точно да формулирам и да обясня това, но усетих, че закостенявам, че бездейства една вече доста голяма написана от мен камара — и взех да изпитвам някакъв стремеж към движение. А тъй като движение не можеше да има, нямаше накъде дори да шавна, светът ми се видя черен: беше влязла в задънена улица цялата ми толкова хитро замислена, беззвучна и невидима литературна акция. Толстой преди смъртта си е писал, че изобщо е безнравствено писателят да се печата приживе. Трябвало било да се работи само за бъдещето, а нека го печатат след смъртта му. Като оставим настрана, че Толстой до всичките си възвишени мисли е стигал след цял един кръг страсти и грехове — тук той греши дори и за бавните епохи, а за нашата, бързата — още повече. Той е прав, че жаждата за повторен успех сред публиката разваля писателското перо. Но още по разваля перото дългогодишната невъзможност да имаш читатели — и строги, и враждебни, и възхитени, — невъзможността изобщо да повлияеш с перото си на заобикалящия те живот, на растящата младеж. Такава немота дава чистота, но и — безотговорност. Съждението на Толстой е прибързано.
Съвременната печатна литература, която дотогава само ме разсмиваше, вече започваше да ме ядосва. По едно време се появиха мемоарите на Еренбург и Паустовски — и аз изпратих до редакцията остра критика, разбира се, от никого неприета, защото никой не ми знаеше името. По форма статията ми се беше получила уж против мемоарната литература изобщо, а в действителност това беше яд, че писатели, които са видели една голяма мрачна епоха, все се стараят да „минат метър“, да не ни кажат нищо важно, а само някакви дреболии, мажат ни очите с благ мехлем, за да не виждаме и занапред истината — а от какво толкоз се страхуват те, писателите с положение, незастрашените?
Нея есен, сврян в дупката си и изнемогвайки, започнах да изобретявам: не мога ли все пак да напиша нещо такова, което, макар и да не става за печатане, но все пак може да се покаже на хората! Поне да не трябва да го крия! Така намислих да напиша пиесата „Свещ на вятъра“ — пиеса на базата на съвременен, но безнационален материал: за всяко благополучно общество от нашето десетилетие, било то западно или източно.
Тази пиеса — най-нескопосното от всичко, което съм написал — ми струваше и най-много сили. По-точно казано: за пръв пьт разбрах колко трудно и дълго може нищо да не излиза от работата ти, па ако ще и 4–5 пъти да я преписваш; може и цели сцени да изхвърляш и да ги заменяш с други, и всичко това ще е измишльотина. Много труд похабих по нея, мислех, че съм я завършил — ала не, нищо не излезе. Хем бях взел за основа истинската история на едно московско семейство и никак не бях си кривил душата, вмъквах в нея все искрени и дори любими мисли, като още от първото действие се бях отказал да угаждам на цензурата — защо тогава нищо не излезе? Нима само поради това че се бях отказал от руската конкретност (далеч не за маскировка и не само за „откритост“ на пиесата, но и за по-голяма общност на положението, защото за дивия Запад това важи още повече, отколкото за нас) — а без руската почва непременно ли трябваше и руския език да загубя? Но други как пишат свободно в тоя безличен безезиков стил — и сполучват, защо тогава при мен?… Значи и абстрактната форма не всекиму приляга, както и конкретната. Не може в абстракцията да направиш крачка и половина, а всичко останало да пишеш конкретно.
Друг опит направих през 1961 година, но съвсем неосъзнато. Не знаех — за какво, нямах никакъв замисъл. Просто взех „Щ-854“ и го преписах на машина олекотено, като пропусках най-острите места и съждения и дългия разказ на капитан втори ранг Цезарю за това, как сме будалкали американците в Севастопол през 45 година с нашето фиктивно благополучие. Преписах го не знам защо — и го оставих. Но го оставих вече открито, без да го крия. Това беше много радостно освободено състояние! — да не си блъскаш главата къде да скриеш новозавършения ръкопис, а да го държиш просто в бюрото си — щастие, което писателите не оценяват както трябва. Защото никога не бях си лягал да спя, преди да проверя всичко ли е скрито и как да се държа, ако през нощта почукат на вратата ми.