Виктор Пелевин
Реконструктор
Да, вярно е: струите на изтичащата река не прекъсват, но те съвсем не са същите, предишните води… Осемдесетте години, изминали от края на Втората световна война, я направиха, както това става с всяка от войните, нещо отдалечено: исторически епизод, архивна справка, потенциален набор от пожълтели снимки, изсипващи се на пода при местенето на бюфета, детски вик „халт“, ехтящ на двора в непоносимо горещото юлско пладне, очертания на тежък танк, смътно различими в наклонените бойни контури на контейнера за боклук, сноп от бели ивици на изпепеленото небе, фонтанчета от прах, носещи се след гумите на камиона, натъпкан с тритомници на Пушкин, четиримерна пошлост на някоя детска рисунка, безименен салют, и накрая, „полуизтрита гравюра“.
Настъпи времето, ако изобщо е настъпило, когато ненужната истина къса прогнилата тъкан на премълчаванията и слуховете и ляга пред безразличните ни погледи — както винаги, прекалено късно… „По-добре късно, отколкото никога“ — именно на този съмнителен императив дължим появата на книгата на П. Стецюк „Паметта на огнените години“. Разбира се, „късно“ е все същото, както и „никога“. Но „никога“ далеч не е същото като „късно“. Накратко, ако читателят с помощта на някакво подобно увъртане склони да се захване с рецензируемата книга, са му гарантирани три часа скука — наистина може би от по-друг вид, отколкото ежедневният позор на живота му. Пет минути усмивки при разглеждане на фотографиите („Ние нали сме живи!“) и пълно забравяне на всичко прочетено до началото на поредния „Клуб на кинопосвещенията“ или новините от Малабарския фронт. Да се чете тази книга не си струва, както не си струва изобщо да се четат книги; особено тази книга не си струва да се чете, защото героите са мъртви, съвременниците са мъртви, и накрая, мъртва е и темата…
Тук за пръв път се появява нещо, способно да предизвика интерес. Като се вгледаме, можем да забележим, че тази тема е мъртва леко интригуващо. Така мъртви са, например, членовете на екипажа на космическата станция „Звездичка“, четиридесет и шеста година разлагащи се в синьото небе над главите ни — техните раздути тела може да видите всяка вечер в заставката на програма „Вечност“. Така мъртъв е вампирът, опитващ се в безлунна нощ да се промъкне през капандурата на Моссовет. С други думи, в нейната мъртвост се усеща неведомо движение, нечия окаменяла воля — и това ни плаши.
Затова независимо от очевидната ненужност на извършената от Стецюк работа, независимо от пошлостта на концепциите му и непоносимия привкус на евтина чорба, сварена в някой неголям украински град — привкус, който ще остане в устата и на най-доброжелателния читател — книгата все пак си струва да се прочете. Зад фактите, зад цялата тази истина понякога се усеща нещо като тежки крачки, безжизнени движения и еволюции на историята, която тук — в периферното зрение — се представя в истинския си вид: жена със забрадка, безсмислено носеща празния си корем над равното вечерно поле, тъпчеща цветята и вървяща за никъде.
Отдавна е известно, че никакви книги няма — има само история на тяхното написване. Когато получил достъп до разсекретените накрая архиви, Стецюк се хвърлил не към видеозаписите на знаменитите хайверени оргии в Министерството на културата; когато добралите се до тях изследователи, изплезили езици, наблюдавали танците на голите функционери, той се ровел в най-секретните отчети на минския радиозавод.
Защо през 1928 година е била засекретена, и не просто засекретена, а получила литера „А-прим“ техническата документация за изготвяне на стоманена тръбичка с дължина около метър и диаметър по-малък от сантиметър? Защо след направата на тази тръбичка дирекцията, работниците и целият останал персонал на завода били разстреляни, а самият завод взривен? Сега само идиот може да си задава такива въпроси. Но именно тук Стецюк се натъкнал на откритието, довело до появата на неговата книга.
В минските хартии имало позоваване на архивни документи от групата „У-17-Б“. В каталога те не били обозначени. В секретния каталог също. Но на Стецюк се удало да изясни, че архивът „У-17-Б“ през 1951 година бил откаран в град Николаев и унищожен; тези, които се занимавали с ликвидацията му — разстреляни; тези, които разстрелвали — също, и така — около осемдесет пъти до някой си полковник Савин, който лично убил двамата предпоследни разстрелчици на платформата на един ленинградски влак през май 1960 година.
На Стецюк му провървяло: той успял да намери правнука на полковник Савин, живеещ на една от маковите плантации в Подмосковието в древна вила, помнеща още първите космонавти. Нататък — едно от тези съвпадения, които се случват само в лошите романи и в живота: на балкона на къщата бил намерен дневникът на полковник Савин, частично съдран за свиване на цигари по време на третата гражданска, частично изгнил, но дал импулс за следващи търсения.