Сред интимните излияния на полковника-особняк неочаквано се появяват злоради нотки — полковникът знае нещо, което го изпълва със самодоволството на дребен шпионин, надушил държавна тайна. Стецюк разбира каква е работата: архивът „У-17-Б“ не е унищожен. Прекалената секретност на операцията довела до пълен провал. Възникнала, както често става, бюрократична бъркотия, и първата група — тази, която трябвало да изгори архива — била разстреляна преди да успее да направи това; по време на разстрела убиваните крещели, че архивът е още цял, но онези, които ги разстрелвали, предпочели да изпълнят задачата си и чак после да съобщят за чутото по инстанциите. Само че не успели да съобщят: те също били убити. Гласовете на умиращите предавали тази тайна на убийците под грохота на пистолетните и автоматни изстрели няколко пъти, по верига, като някаква езотерична истина; до полковник Савин, изпразнил своя „Макаров“ в коремите на двама незабележими граждани с кепета във влака около Петродворец, всъщност стигнала легенда.
Това била последната задача на полковника, той бил обиден от оскъдната си пенсия и предпочел да мълчи, поправяйки своята „Волга“ — да мълчи до смъртта си. През 1961 година той се удавил…
От дневника Стецюк узнал, че камионът с архива, по думите на двамата последни мъртъвци, така си и останал в Николаев на адрес: задънена улица „Победа“, 18. Стецюк отива в Николаев; камионът си стои на мястото; военният номер и мумифицираният труп на богатира-шофьор осигурили запазването на камиона в двора, пълен с цветни лехи, бабички и играещи деца, в течение на почти сто години. (Наистина впоследствие се изяснило, че през 1995 година камионът бил сметнат за паметник на шофьорите-фронтоваци, пребоядисан и ограден с бронзова верига.)
В каросерията, в херметични сандъци, бил намерен напълно цял архивът „У-17-Б“. След като закарал сандъците в Москва и се запознал със съдържанието им, Стецюк узнал такива неща, които потресли прикованото му към миналото въображение. Между другото, изяснила се и загадката на стоманената тръбичка от минския радиозавод, която така развълнувала нашия изследовател.
Тук ще дадем думата на самия Стецюк — в търсенето на ефект той изстрелва всичко, което му се струва сензационно, в няколко абзаца; нека спестим време и се полюбуваме на неговия псевдонаучен тухлен стил.
„Много неща са известни за Сталин — политика (става дума за Йосиф Андреевич Сталин (1891–1953), управник на Русия. — Авт.). Но почти нищо не е известно за Сталин — човека. Достоверно може да се каже само едно — Сталин не понасял пистолетния гърмеж (изпускаме многобройните позовавания на източници и архиви. — Авт.). Той не можел да понася шума, и през 1926 година поръчал на група конструктори да разработи оръжие, с което би могъл да си служи напълно безшумно, без да нарушава тишината на подземните коридори на властта. Специално за него била разработена тръбичка за духане, която стреляла с отровни игли. Той никога не я изпускал от ръцете си. Много автори на мемоари, които са виждали истинския Сталин, си спомнят за това. Например:
«През цялото време на обсъждането Сталин меко ходеше по килима, стискайки в ръка тръбичката1…» (маршалът на въоръжените сили Жуков). Стотици подобни цитати са разсипани из десетки книги. Сега е установено неопровержимо, че Сталин никога не е пушил. Става дума не за лула, а именно за тази тръбичка.
«Но нали са известни — ще попита учуденият читател (никой нищо няма да попита. — Авт.) — много фотографии на Сталин, където той е изобразен с димяща лула в ръце?»
Именно тук е скрит един удивителен факт — изяснено е, че този Сталин, който е сниман на фотографиите или в хрониките с лула в ръка, не е истински.
Той е не повече от подставено лице, което чете речи, появява се на трибуните — така да се каже, кукла.
Истинският Сталин, държал дълги години в ръцете си лостовете за управление на страната (така и ги виждаш тези лостове — черни, с кръгли пластмасови ръкохватки. — Авт.), никога не се е показвал пред хората. Той никога не е напускал подземията. Нещо повече — аз казах «Сталин», а по- правилно би било да кажа «Сталиновци», тъй като става дума за няколко души, представяни на повърхността от един червенокос мустакат мъж с меланхоличен поглед…“
Да прекъснем цитата. В книгата на Стецюк са разгледани, при това подробно, биографиите на всички тези — те са били седем, а по едно време — трима едновременно — хора. Ето имената им: Николай Паклин (Сталин от 1924 до 1930), Михаил Сисоев (Сталин от 1930 до 1932), Тарас Шумейко, Андрей Белий, Семьон Неплаха (Сталин от 1935 до 1947), Никита Хрушчов (Сталин от 1947 до 1953).