Мариана Тинчева-Еклесия
Реквием
„Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“
Мирис на гнила шума ме накара да се обърна към старото орехово дърво, преди да огледам пътечката и да тръгна по нея. „Тук съм.“ — чух гласа на мама.
„Защо си тук?“ — изненадах се.
„Защото те чакам.“ — тя вдигна ръце да ме посрещне, но се олюля.
Беше краят на ноември, студът дойде изведнъж. Оставих чантата и тръгнах към нея. Беше станала мъничка като дете. Краката вече не я държаха, тояжката й се скъсяваше, гласът й се олюляваше с тялото… Преди три години навърши 80 и от тогава при завръщането ми на село винаги я намирах на автобусната спирка или тук, седнала в градината на двора, за да ме чака. Прегърнах я и я притиснах към себе си: „Няма ли някой при теб от братята и сестрите?“
„Няма, заети са. И те нямат време, но знаеш, че най-много от всички обичам теб.“ — казваше винаги след този въпрос.
Щом се отдалечи от прегръдката, мама ме погледна изпитателно: „Ти не си ли виждала онази жена? Мисля, че преди две седмици те търсеше по телефона удома“
„Не съм.“ — отвърнах спокойно и най-сетне тръгнахме към къщата, в която мама от години живее, без да заключва четирите стаи, защото децата й може да дойдат всеки момент… Отворих вратата на нейната стаичка и видях леглото й, покрито с вълнена черга; старият скрин, украсен с милиьо, плетено на една кука. На стената избеляваха старовременните семейни снимки в тънки тъмни рамки. Тук бяха и снимките на децата й…
Винаги съм усещала, че това е единственото място, което ми принадлежи; което ще ще ме приеме. Тук мога да дойда, когато музиката спре, прожекторите угаснат, залата стихне… Когато хората ме забравят. Снех обувките си. Страхувах се да не се оскверни чистотата на маминото присъствие. За миг си спомних една от вечерите в луксозния ресторант на Августин Пейчинов в Манхатън. Неговия ресторант посещават само богати, известни личности. Не зная защо точно там се почувствах сама и изпитах желание мама да бъде до мен, за да изпълни времето с обич… Сега, преди да прекрача прага на стаята й, тя дръпна ръката ми:
„Няма да спим тук, ще запаля печката в твоята стая.“ — тя отново ме целуна, навярно като благодарност, че съм при нея. Защото всяка обич е верига — възхвала и присъда за двама. Сама влезе в стаичката си, измъкна от скрина големия ключ за моята спалня, наметна кожухчето си, поведе ме по коридора. Когато отключи, потреперах от изненада на видяното и я чух: „Дадох всичките си пари да купя този касетофон. Избрах и най-скъпи рамки за портретите ти… Сега събирам пари за пиано. Като се върнеш задълго тук, няма да можеш без музика.“
Беше поставила в рамки не само последните снимки, които й бях изпратила през последните месеци, но и изрезки от вестници с отзиви за мои концерти. Върху леглото ми лежеше блуза от вълнена прежда, до блузата имаше дълги чорапи, плетени от нея. Мама взе даровете и ми ги подаде. После отиде да донесе дърва, за да напалим печката.
… Къщата в която отраснах е накрай селото, но селото или няма център или няма край. Почти до автобусното обръщало са магазинът и пощата, до пощата е училището, до него хлебопродавницата. Отвъд реката, която дели селото на две махали, е църквата. Близо до църквата е Домът за сираци и само двайсетина крачки по-нагоре е нашата къща. Помня, че къщата ни винаги беше пълна с деца от Дома. Аз винаги ходех да си играя с тях, та не можеше да се разбере кой дом на кого е. Освен това баща ми казваше, че домът няма значение, той е само временно обиталище за човека… Баща ми беше от хората, които никога не са вдигали глас против волята на друг човек. Бях на петнадесет, когато той почина внезапно, ала от ръцете му има толкова съградени чешми, зидове, мраморти стъпала, каменодялани корита за водопой на животни…, че и след много години жив човек да не спомене името му, чешмите и стъпалата ще говорят за него. Децата от пансиона идваха на гости у нас, защото мама им даваше онова, което не е хляб, не е легло, не е дреха, пък без него човекът не може. Запомнила съм как веднъж тя ни намазваше мармалад върху филийка хляб и на мен подаде най-малкото крайче. Разплаках се, не исках да го поема от ръката й заради ощетяващата неправда затова реших да избягам на улицата, но мама напъха крайчето и рече строго: „Научи са да даваш за тези деца повече, защото тях няма кой да ги прегърне!“… Беше много трудно да се науча да обичам еднакво братята и сетрите си от дома за сираци; да давам на тях повече, отколкото искам за себе си, да ги приемам в душата на мама като нейни частици. Все пак аз бях нейно дете, а тя по цяла нощ плетеше чорапи за всички; учеше ни заедно да правим лехи в градината, да садим зеленчуци, да берем плодовете на посаденото… Когато отраснахме, братята и сестрите ми се разотидоха по градовете, създадоха свои семейства. От време на време пращаха вести за себе си, после спряха. За мама оставаха малък спомен — снимка с нея, преди да напуснат селото ни. Не съм се сетила да преброя колко са пожълтелите снимки на стената в нейната стая…