Александра Маринина
Реквием
Настя Каменская #19
Към българските читатели
Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език. Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват. Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори. Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете. Желая ви успехи, щастие и благополучие!
С уважение и любов: Александра Маринина
Глава 1.
Той изглеждаше недоволен и уморен, но зад маската на вечно мърморещ уморен човек върху красивото му младо лице Барсуков ясно виждаше сдържания с усилие страх и мъчителното напрежение. Нямаше съмнение — току-що пак му се бяха обаждали по телефона.
— Какво още? Защо се върна?
— Исках да попитам за номера на телефона ви. Не на домашния, а на мобилния. — Барсуков с кимване посочи към оставения на масичката до дивана телефон.
— За какво ти е?
— Не, не се бойте, няма да използвам толкова скъпа връзка. Ако трябва, ще се обадя на домашния. Просто ми кажете номера.
Барсуков се стараеше да говори непринудено, та да не тревожи излишно събеседника си. Тези артисти са толкова нежни, че дума не можеш да им кажеш. Много болезнено реагират на всичко.
Той дори не си записа телефонния номер, просто го запомни, което не беше трудно. Никак не беше трудно, защото именно този номер си бе повтарял, докато бе крачил, не, не бе крачил — почти бе тичал през тъмното, обвито в зимен полумрак селище към голямата извънградска къща на прочутия певец.
Барсуков чу стъпки на външното стълбище, тропна се врата.
— Аз съм! — разнесе се от хола силен мъжки глас.
— Тръгвай си вече! — тихо и раздразнено избъбри домакинът. — Нали виждаш, че при мен дойдоха хора. Хайде върви си, върви си!
Настя Каменская още не можеше да свикне с обстоятелството, че сега ходи на работа не на „Петровка“, а на съвсем друго място. Ето вече три месеца слиза от метрото не на „Чеховская“, а на друга станция, и поема не към голямата жълта сграда на Главното управление на вътрешните работи в Москва, а към светлозелена триетажна къща с олющена боя. Сега кабинетът й е тук. И началникът й е друг. Не може да се каже, че новият началник е по-лош от любимия Гордеев или Колобок, с когото си бе свикнала. Не е по-лош. Просто е друг. Отдавна и добре познат, отличен професионалист, безспорно честен и почтен човек, който има прекрасно отношение към Настя, но… не е Гордеев.
Настя с всички сили се стараеше да свикне с промените. Не беше сигурна, че постъпи правилно, като смени местоработата си, но за това бяха настояли и двамата й началници — и предишният, Виктор Алексеевич Гордеев, и новият, Иван Алексеевич Заточни. Заточни искаше да има в своята току-що създадена информационно-аналитична служба добър, умен служител, а Гордеев, на свой ред, се стремеше да отпрати Анастасия по-далеч от назряващите сериозни кадрови рокади в главното управление. И двамата в един глас повтаряха, че тя трябва да получи чин подполковник, така че се налага да премине на длъжност, която ще й даде тази възможност. А да се върне на „Петровка“ ще може винаги, стига да има желание.
За три месеца тя така и не можа да свикне, че сейфът сега стои не отляво, досами бюрото й, а до отсрещната стена, а и няма начин да кипне вода за кафето, без да става от мястото си, защото контактът се намира не на стената точно зад гърба й, а до прозореца. Какво пък, може би така беше по-добре, при нейния заседнал начин на живот малко повече движения биха били от полза.
Беше вече към десет часа и Настя тъкмо се канеше да кипне вода, за да изпие своята втора за работната сутрин чаша кафе, когато я повика Заточни. Освен генерала, в кабинета имаше млад мъж с униформа с пагони на капитан от вътрешните служби.
— Запознайте се — сухо произнесе Иван Алексеевич. — Това е нашият нов служител Павел Михайлович Дюжин. Анастасия Павловна Каменская — нашият най-добър аналитик. Тя ще ви бъде наставник през първата година. Свободен сте, Павел Михайлович. Засега свиквайте с новото си работно място, Анастасия Павловна ще ви извика, след като се освободи.