Когато в един без петнайсет във вестибюла се появи мъж в спортен костюм и със ски в ръцете, Настя нито за секунда не се усъмни, че това е той — Александър Владимирович Белкин. Тя никога не го бе виждала, нито дори на снимка, само си бе уговорила среща с него по телефона, но по гласа и маниера му на говорене си бе създала именно такава представа: здрав, спортен тип, стегнат. В протокола от разпита преди десет години беше казано, че е военен летец. Интересно — с какво ли се занимава сега? По всичко личи, че не се е разплул от мързел, едва ли се занимава с бизнес.
— Александър Владимирович? — тихо го извика тя.
Мъжът със ските се извърна към нея и погледна часовника си. Строгото му лице с ясни едри черти, покрито с капчици пот, изразяваше недоволство.
— Анастасия Павловна? До уговорения час има още петнайсет минути.
— Извинете, не пресметнах добре времето си и дойдох малко по-рано.
— Аз пък смятах след ски бягането да взема душ, преди да дойдете.
— Разбира се — побърза да каже тя. — Тук ли да ви почакам?
Белкин омекна, неговите твърдо очертани устни трепнаха в усмивка.
— Заповядайте в стаята ми.
Дори не дочака отговор, просто се обърна и бързо тръгна по дългия коридор към своята врата. Настя пъхна книгата в чантата си и го последва.
Белкин живееше в двустаен апартамент. Едната стая изпълняваше ролята на хол — мека мебел, телевизор, а другата очевидно беше спалня. Белкин остави Настя в хола, влезе в банята и точно в един часа отново се появи пред нея, този път по дънки и тънък вълнен пуловер, с грижливо сресана, мокра след душа коса.
— Слушам ви внимателно — каза той и седна във фотьойла срещу нея.
— Александър Владимирович, въпросът ми може да ви се стори странен, защото е свързан с отдавнашни събития. Имам предвид убийството на вашите съседи по вила Немчинови.
— Ясно. И какъв е въпросът?
— Бихте ли могли да си припомните и да ми разкажете какво се случи там?
— Извинете… — Върху лицето на Белкин отново се изписа недоволство, този път смесено с напрегнатост. — … но нали казахте, че работите в Министерството на вътрешните работи. Така ли е?
— Така е. Мога да ви представя удостоверението си.
— Ако обичате — сухо каза той и протегна ръка.
Прочете внимателно удостоверението, сравни снимката с оригинала и върна документа на Настя.
— Не разбирам смисъла на вашите въпроси. Щом работите в Министерството на вътрешните работи, сигурно имате достъп до наказателното дело. В него всичко е написано. Какво ново искате да чуете от мен?
— В делото пише, че тогава именно вие сте извикали милиция.
— Да, аз я извиках.
— Защо?
— Защото чух изстрели, а след малко видях, че от прозорците на съседната вила излиза пушек. Свързах едното с другото и получих повода да се обадя в милицията. Това учудва ли ви?
— Не, не… — усмихна се Настя. — Исках да ви попитам защо не сте извикали милиция веднага щом сте чули изстрелите. Защо е трябвало да чакате, докато е избухнал пожарът?
— Защото в изстрелите нямаше нищо особено. В нашето вилно селище ги чуваме по три пъти на час. Всеки има ловджийска пушка, наблизо има голяма поляна, на която сме направили нещо като стрелбище — хората пробват пушки, тренират. И освен това наблизо има резерват, а точно тогава беше разгарът на сезона. Изстрелите не бяха повод. Виж, изстрели, съчетани с пожар, беше вече друга работа. Отговорих ли на въпроса ви?
Да, той отговори на въпроса й, но това не беше въпросът, който всъщност интересуваше Настя. Не биваше обаче да го задава направо, към сложния момент трябва да се стигне постепенно.
— Милицията бързо ли дойде?
— Доста бързо — кимна Белкин. — След около пет минути. Там, при нас, всичко е наблизо.
— Спомнете си какво казахте на милиционерите, когато те дойдоха.
— Казах им, че у съседите беше дошъл на гости някакъв мъж. Милиционерите попитаха как е изглеждал той. Дадох им описание.
— И какво стана после?
— След известно време ме помолиха да отида в участъка, да огледам петима мъже и да кажа сред тях ли е човекът, когото бях видял в съседната вила. И аз го идентифицирах.
— И това ли беше всичко?
— Това беше.
Да, изглежда, всичко е било именно така. В протокола за идентифицирането пишеше: „Свидетелят А. В. Белкин посочи задържания В. П. Немчинов като човека, когото е видял малко преди произшествието заедно със загиналите свои съседи“. Странно. Много странно.