— Александър Владимирович, от колко години притежавате вашата вила?
— От осемдесет и втора.
— Вие ли я построихте?
— Не, купих я, вече построена. Продадоха ми я наследниците на някакъв професор. Спешно им трябваха пари, емигрираха в Канада, успях да я купя на сносна цена.
— Добре ли познавахте съседите си Немчинови?
— Не особено. Разбира се, когато сме на вилата, постоянно се виждаме, така че и аз ги познавах по физиономия, и те мен. Но нищо повече. Не ми идваха на гости, а и не ме канеха у тях.
— А какво знаехте за тях? Освен имената им, разбира се.
— Практически нищо, освен че Генадий беше известен композитор на песни. Но това го знаеше цялото селище. Всички млади момичета тичаха при него да му искат автографи.
Настя се сепна. Известен композитор ли? Охо! Да не би да е същият Немчинов, който… Разбира се, трябва да е той. Тогава, през осемдесет и седма година, още не беше прието да се разгласяват публично неприятни тайни за известни личности. Много известни хора се самоубиваха, умираха от свръхдоза наркотик или от алкохолизъм, а вестниците уклончиво съобщаваха: загинал трагично, скоропостижно починал… За композитора Генадий Немчинов също писаха доста пестеливо: напусна ни в разцвета на творческите си сили. Тъй като убийството е било извършено във вилата, със случая се бяха занимавали не градските, а областните органи на реда, така че тогава Настя не бе научила никакви подробности. Беше чула само, че май са го убили — и толкоз.
— А вилата на Немчинови чия собственост беше? На композитора или на Василий Петрович?
Ето тук Настя започна атаката. Тихомълком, коварно, като все още не беше съвсем наясно какво иска да постигне. Но това дяволско несъответствие мира не й даваше. Веждите на Белкин леко се повдигнаха — явно не я разбираше.
— На Василий Петрович ли? Кой е той?
— Немчинов старши, бащата на Генадий. Забравили сте как се казва ли?
— Никога не съм знаел. Аз познавах само Генадий и Света, е, разбира се, и момиченцето — Лерочка. Тя беше съвсем малка.
— Александър Владимирович — напрегнато каза Настя, — това е много важно, така че ще ви помоля да бъдете колкото може по-точен. Когато видяхте в съседния двор домакините и техния гост, знаехте ли, че този човек е бащата на Генадий Немчинов?
— Нямах представа.
— И не сте го виждали никога преди това?
— Съвсем определено — не. Не бях го виждал.
— Можете ли да бъдете сигурен в това?
— Анастасия Павловна, аз имам добра зрителна памет. И зрението ми е прекрасно между другото. Не искам излишно да ви напомням какъв съм по професия.
— Не съм забравила — отвърна Настя, — били сте военен летец.
— Тогава сигурно разбирате, че на очите ми може да се разчита. Немчинови живееха във вилата си целогодишно, тя е голяма и отопляема къща. Моята къща не е така добре пригодена за зимния период, но аз всяка неделя ходех и продължавам да ходя там да карам ски. А през топлия сезон живея във вилата постоянно. И ако поне веднъж бях виждал този човек, определено щях да го запомня.
Да, ето това беше онази несвързаност, която бе направила впечатление на Настя. Когато четеше материалите по делото, тя веднага обърна внимание на факта, че съседът — Александър Владимирович Белкин — е говорел не за Василий Петрович Немчинов, баща на стопанина на вилата, а за мъж на около петдесет и пет години, със здраво телосложение, доста побелял и с тежка походка, за мъж, облечен с тъмни панталони, тъмночервен пуловер с две бели ивици на гърба и на гърдите. Немчинов е бил задържан по особените белези — по описанието на именно този тъмночервен пуловер с бели ивици.
— Вие добре ли разгледахте лицето му тогава? — попита тя.
— Разбира се. Запомних и гласа му. Бях разговарял с него.
— За какво?
— Той искаше да полее цветята, взе лейка и започна да търси вода. Генадий и жена му в този момент бяха в къщата, а аз — до оградата, подрязвах храста френско грозде. Гледам, гостът обикаля двора с лейката в ръка и се чуди нещо. Забеляза ме, поздрави и попита откъде тук вземат вода. Показах му къде е помпата на Генадий. Той напълни лейката и започна да полива цветята. После влезе в къщата.
— И после?
— Какво после? После — нищо. Съседите си бяха у тях, и аз се прибрах. Седнах на дивана да погледам телевизия, точно тогава повтаряха „Седемнайсет мига от пролетта“ през деня и аз не исках да пропусна нито една серия. Когато чух изстрелите, не обърнах внимание. Всичко останало вече ви казах.