— Александър Владимирович, тогава, преди десет години, някой задавал ли ви е въпросите, които ви зададох аз?
— Не. И между другото не разбирам защо ми ги задавате. Та нали убиецът беше заловен, беше същият човек, когото аз видях във вилата на Немчинови. Какво неясно може да има тук?
— Нищо — въздъхна Настя. — Още повече че Немчинов е признал, че е извършил убийството — и пред следствието, и пред съда.
— Тогава защо си губите времето с това?
— Искате да попитате защо отнемам от вашето време?
— Е, и така може да се каже — позасмя се Белкин. — Или смятате, че щом един човек е в отпуск, времето няма значение за него?
— Не, не смятам така. Александър Владимирович, не ви ли се стори странно, че бащата на стопанина на вилата не знае къде е помпата?
— Не, не ми се стори. — Белкин започваше да се дразни и това си пролича много явно. — Аз виждах този човек за пръв път, за мен той беше просто гост, така че ми се стори напълно естествено да не знае нещо. Не разбирам накъде биете. Смятате, че съм дал недобросъвестни показания, така ли?
Настя весело се разсмя. Най-сетне бе схванала защо се ядосва Белкин. Ама разбира се, тя поставя въпросите си така, че може да се създаде впечатление, че проверява думите му и не му вярва.
— Моля да ме извините — меко каза тя. — Не исках да си помислите такова нещо. Друго ме вълнува. Ето, вилата е принадлежала не на Генадий, а на баща му — Василий Петрович. Вие сте били съседи в продължение на пет години и през тези години нито веднъж не сте виждали истинския собственик. А когато този истински собственик изведнъж се е появил, се е разбрало, че той не знае дори къде в двора има артезиански кладенец. Тоест той наистина никога не е ходил там. И аз си задавам въпроса: защо?
— Въпросът наистина е интересен, но не го адресирате правилно. Вече ви казах, че с моите съседи по вила бяхме само на „добър ден“ и „довиждане“, понякога си услужвахме взаимно с някой и друг инструмент — нищо повече. А защо бащата на Генадий не е идвал на вилата — това не мога да знам. Не съм посветен в техните семейни работи.
Гласът на Белкин беше все така сух, но раздразнението изчезна. На Настя дори й се стори, че той започна да я поглежда с интерес. Или поне с любопитство. Тя хвърли поглед на часовника си и стана.
— Сигурно трябва да тръгвате за обяд. Благодаря, че ми отделихте от времето си.
Белкин я погледна насмешливо и изведнъж рязко произнесе:
— Седнете, майор! Още не сме свършили.
Настя се смая от почуда и послушно се върна във фотьойла. Белкин мълчеше и я разглеждаше като буболечка под микроскоп и под този поглед на нея й стана малко неприятно.
— Добре се справихте с мен — насилено се пошегува тя, опитвайки да се отърси от неудобството. — Издадохте команда и аз покорно я изпълних, макар че, общо взето, не съм ви подчинена. Свикнала съм през петнайсетте години служба в органите.
— Толкова отдавна ли работите в органите?
— Да, получих пагони веднага след университета. А вие?
— Моят трудов стаж е повече от календарните години на живота ми. Времето на участие в бойни действия се брои като една година за три. Не се отклонявайте от темата. Защо сте се заинтересували сега от един толкова отдавнашен случай?
— Без особена причина — сви рамене Настя. — Миналото лято Василий Петрович Немчинов се е върнал от местата за лишаване от свобода и тъй като сега живее в Москва, искам да имам приблизителна представа какво мога да очаквам от него. Взех делото от архива, зачетох го и попаднах на вашите показания. Затова дойдох да уточня впечатленията си. Съгласете се, не може да се подминава фактът, че един човек с години не отива на вилата си, макар че синът му, снаха му и внучка му живеят там постоянно, и не щеш ли — пристига той там, пие водка със сина си и жена му, а после грабва пушката и убива сътрапезниците си. Между другото Генадий и Светлана обичаха ли гуляите?
— За гуляите не мога нищо да кажа, но че гости им идваха често — да, идваха. И пиеха много — това също знам определено. Няма нищо изненадващо във факта, че Генадий е пил водка с жена си и баща си. А ако ви смущава обстоятелството, че баща му е дошъл на вилата за пръв път от много години — може да са имали някакъв повод. Например семеен празник.