— Семейните празници се отбелязват всяка година, но въпреки това вие нито веднъж не сте виждали Немчинов старши — упорито възрази Настя. — Защо са се събрали на вилата именно тогава? Какъв толкова особен повод може да са имали?
— Ами попитайте бащата, нали казахте, че сега бил в Москва. Защо разпитвате мен?
— Не сте прав, господин полковник — усмихна се Настя. — Не ви разпитвам. Исках да си тръгна, защото ви бях попитала за всичко, което ме интересуваше. Но вие не ме пуснахте. Така че сега е ваш ред да си признаете: защо? Защо ме задържахте?
— Чакам — кратко отговори Белкин. Той с лекота стана от ниския фотьойл, разходи се из стаята, постоя няколко секунди до прозореца, после се обърна към Настя, подпрян на перваза. — Искам да проверя умеете ли да слушате и чакам да ми зададете един въпрос. Но по поведението ви личи, че няма да дочакам.
Настя внезапно се ядоса. Какво си позволява този полковник? Да, воювал е, да, летец е, участник в бойни действия, има много награди, но нима това му дава право да се съмнява в професионализма на други хора, които вършат не толкова героична работа? Ако умееш да бягаш добре, нима имаш право да смяташ хората, които не бягат, а скачат, за пълни нищожества, дори и онези, които скачат по-добре, отколкото ти бягаш? Настя направи усилие и се постара да стане от креслото — ако не толкова изящно, както го направи Белкин, то поне без да демонстрира тромавостта си.
— Няма да го дочакате — спокойно каза тя. — Но не защото не искам да ви задам този въпрос. А само защото вие ясно ми показахте, че не се интересувате от чужди семейни тайни и едва ли ще искате да отговорите на моя въпрос.
— Задайте въпроса си и аз ще ви отговоря. Наистина е време да свършваме, инак рискувам да остана без обяд.
Настя дълбоко си пое дъх — като преди скок във вода. Не можеше да понася да я изпитват, но за съжаление далеч невинаги умееше да избягва такива ситуации. Ето че и сега се накисна поради своята непредпазливост, позволи на този полковник да надделее в разговора, така че ще трябва да доказва своята професионална състоятелност. Не се съмняваше, че Белкин има предвид същото, което и тя. Той каза — и не просто каза, а подчерта, — че притежава прекрасна зрителна памет. Значи си спомня много от хората, които неведнъж са гостували във вилата на Немчинови, макар че са минали толкова години. Може би някой от тези хора знае отговора на въпроса й? Самият Василий Петрович естествено също го знае, но ако не е смятал за нужно да го крие, то непременно щеше да се появи в материалите по наказателното дело. В протоколите от неговите разпити непременно щеше да се мерне поне един-единствен път: „Този ден заедно със сина ми отидохме на вилата, макар че преди това не бях ходил там, защото…“ Но нищо подобно не се мерна. Отишъл — и толкоз, а дали е ходил там по-рано — това не интересува никого, защото то няма никакво отношение непосредствено към убийството. Следователно безполезно е да пита Немчинов старши. Тогава не е казал и сега няма да каже. Немчинови младши не са между живите. Лера Немчинова е била тогава осемгодишно дете, така че е безсмислено да я пита. Виж, има смисъл да поразпита приятелите на семейство Немчинови. И то именно онези приятели, които често са ходили на тяхната вила и може да знаят ходил ли е там бащата, а ако не е ходил — защо.
— Можете ли да ми назовете имена? — попита Настя, като бързо прескочи всички предварителни звена в мислите си.
— За съжаление знам само едно. Научих го съвсем наскоро. Виждал съм този човек много пъти у Немчинови, затова добре го помня. И когато той се появи на екрана на телевизора, нямах и секунда колебание. Той беше.
— Името! — настойчиво повтори Настя. — Обещахте да ми го кажете.
— Не запомних името. Участваше в предаване за Игор Вилданов. Има един такъв известен певец, може би сте го чували?
— Чувала съм. В качеството на какъв участваше в предаването този човек?
— Разказваше за Вилданов. Колко много се трудел, как репетирал, колко отговорно се отнасял към своето творчество и така нататък. Стори ми се, че този човек му е нещо като личен мениджър. Мисля, че при артистите такъв човек се нарича импресарио. Край, Анастасия Павловна, времето ни вече свърши. След десет минути ще затворят стола.
Те излязоха от апартамента заедно, Белкин тръгна по стълбището към третия етаж, където се намираше столът, а Настя излезе навън и се запъти към гарата. Надеждата й да стигне до гарата с автобус не се оправда — ако можеше да вярва на разписанието, един автобус бе тръгнал преди няколко минути, а следващият трябваше да тръгне чак след час и половина. Беше глупаво да чака, а и доста студено.