Ето, мислите й пак се понесоха нанякъде. Не, горската тишина и заснежените дървета определено не помагат на конструктивното мислене. И тъй, какво трябва да прави? Първо: да се срещне с Лера Немчинова и да си поговори с нея по-подробно за взаимоотношенията на Барсуков с дядо й. Второ: да се срещне с Василий Петрович, да се запознае с него и да се опита да си състави поне приблизителна хипотеза. Трето: по-плътно да се заеме с института, в който е учил Барсуков. Максим Заточни вече й каза имената на студентите, които биха могли да знаят за Барсуков повече от него. С тях сега работи Юра Коротков, той трябва да разкрие убийството. А Настя ще се включи малко по-късно, когато постихне първоначалното голямо тичане покрай разследването.
И все пак защо Немчинов старши не е ходел на своята вила, не е ходел, а после изведнъж отишъл и убил сина си и снаха си? Истинско безумие, с досада си помисли Настя. Защо ли й хрумват все различни глупости? Какво значение има това? Никакво. Той не е ходел на вилата преди петнайсет години, а Саша Барсуков бе убит миналата седмица. Между другото би било любопитно да научим дали Василий Петрович ходи на вилата си сега. Вилата си стои, никъде не е избягала, след пожара е била възстановена и не е продадена. Очевидно Немчинов все така не ходи там, иначе полковник Белкин непременно щеше да й каже това. Какво пък, нищо чудно — едва ли някой би искал да се връща на място, където, изпаднал в пиянско безумие, е убил двама души. И то не чужди хора, не случайни другари по чашка, а родителите на своята единствена внучка.
„Стига вече, Анастасия! — каза си тя сърдито. — Тоя Немчинов сякаш те е омагьосал. Дори не си го виждала, а не можеш да мислиш за нищо друго, освен за него. Престани вече…“
Пред нея се показа перонът и Настя с учудване разбра, че е стигнала до гарата.
И досега се разтреперваше, когато приближаваше към неговия дом. За пръв път бе дошла тук преди три години, още петнайсетгодишна ученичка, сополанка. Не беше трудно да научи адреса — всеки прочут певец има фенове, които знаят за него всичко, като се започне с адреса и се свърши с любимия му цвят презервативи. И Лера му беше фенка, но не като другите. Поне така смяташе тя. За всички други Игор Вилданов беше прочут и само заради това заслужаваше преклонение. За нея фактът, че е известен, нямаше значение. Значение имаше само едно: той пееше песните на нейния баща и така все едно продължаваше неговия отдавна прекъснат живот. Имаше и още едно обстоятелство, което Лера не обичаше да признава, но не можеше и да го забрави. Вилданов беше не просто красив, той беше прекрасният принц от нейните момински сънища. Беше буквално същият първи и единствен в живота й бленуван любим. Тя дори бе рисувала негови портрети, истината е, че не ги показваше на никого, но ги бе рисувала и когато беше на девет, на десет, на дванайсет, на четиринайсет. А на петнайсет изведнъж видя Игор по телевизията и се смая от приликата на измисления и мечтан образ с този жив и напълно осезаем човек.
Но тогава още мисълта да отиде при него не я бе споходила. Това й хрумна след два месеца, когато Лера чу как Вилданов изпълнява една от най-хубавите песни на баща й — „Реквием“. От този момент тя нямаше никакви колебания. Имаше само огромно желание да бъде до него, имаше и право на това — нали беше дъщеря на композитора Немчинов, чиито песни пееше Игор.
След като научи адреса, Лера смело тръгна към дома на певеца. Ха, как ли пък не — да я пуснат при него! Фенки като нея не ги пускат и на пушечен изстрел разстояние от кумирите им, именно затова те обикновено дежурят навън, край входа, в очакване обектът на тяхното обожание да се появи поне за три секунди, които са му нужни за петте крачки от вратата до колата. През тези три секунди може да успеят да го видят не само отблизо, но и да вдишат аромата на неговата тоалетна вода, да докоснат ръкава на якето му и да уловят неговия разсеян и уморен поглед, а пък ако случайно извадят голям късмет — да получат и автограф. Тогава край входа се въртяха петнайсетина възторжени хлапачки. Когато забелязаха неуверено приближаващата непозната, хлапачките впиха в нея напрегнати очички: как иначе — непозната конкурентка! Защото колкото повече народ се тъпче край вратата, толкова по-малък е шансът, първо, да се приближат до кумира си, когато той благоволи да се покаже, и, второ, той да ги забележи. Но Лера навреме се сети да направи надменна физиономия, запристъпва по-уверено и влезе във входа, сякаш така трябваше, сякаш не бе тръгнала да търси Вилданов, а съвсем друг човек. Но не успя да стигне до асансьора. В преддверието седеше някакъв портиер или пък бодигард — едър як мъжага с празен поглед. Мъжагата прекрасно си знаеше работата и моментално реагира на появата на младото момиче.