Но въпреки очакванията, странностите на капитан Дюжин не ядосваха Настя. Макар тези странности да бяха доста, Павел напълно я обезоръжаваше със своята откритост и весело настроение. Нещо повече — тя искрено се изненада, когато се вгледа в себе си и внезапно откри, че подсъзнателно се опитва да си припомни всичко, което някога е чувала или чела за биополетата и за хората, особено чувствителни към тях. Разбира се, в главата й нямаше никакви систематизирани знания, защото Настя никога не се бе интересувала специално от този проблем, но от дълбините на паметта й току изплуваха някакви биопатогенни зони и ивици, които „са проява на една единна субстанция, която пронизва цялата Вселена“. Макар и не без усилия, тя дори успя да си спомни заглавието на книгата, където пишеше за тези неща — „Космосът и здравето“. Книгата й бе попаднала случайно и Настя разсеяно бе я прелиствала около четирийсет минути веднъж, докато чакаше някого. Пак там пишеше и за някакви Г-образни индикатори, и за мрежите на Къри, и за още много неща, които тогава й се бяха сторили ненужни, безинтересни и неподкрепени с доказателства. Сега обаче, докато наблюдаваше Павел, тя все повече се убеждаваше, че не е възможно хората, които се интересуват от тези неща, всички поголовно да бъдат пълни идиоти; а ако тя, грубата материалистка, смята тяхната наука за шарлатания, може причината да не е в науката, която не й харесва, а в самата нея, в нейното незнание, в нейния тесногръд начин на мислене?
Настя още от малка (естествено под влиянието на майка си и на втория си баща) стабилно бе усвоила една проста истина: ако тя не знае нещо, това далеч не означава, че „това нещо“ не съществува и не е възможно да съществува. Ето защо винаги я досмешаваше и дори малко се ядосваше, когато се случваше да чуе от някого нещо от рода на:
— Това е невъзможно. Аз нищо не съм чувал за тези неща.
Подобни аргументи й приличаха на прочутата Чехова фраза: „Това не може да бъде, защото то никога не може да бъде“. Тя добре си спомняше презрителното недоумение на следователя, на когото бе предала материалите относно групата на Сауляк. Сауляк и неговите хора бяха използвали методите на невролингвистичното програмиране, изпълнявайки поръчки на високопоставени служители, които искали да премахнат свои политически конкуренти. Следователят никога не беше чувал за този метод, сметна материалите, събрани от Настя, за пълна измишльотина и веднага й го заяви. А когато се разрази скандалът с лекаря от Новосибирск, който за своите неблаговидни цели покрай други методи бе използвал и този, Генералната прокуратура включи в състава на оперативната група, занимаваща се с този случай, и недоверчивия следовател. Настя и досега с усмивка си представяше физиономията, която сигурно бе изкривила строгото му лице. Самата тя преди сблъсъка със Сауляк не бе чувала за невролингвистичното програмиране. Е, и какво от това? Обърна се към специалисти и си изясни всичко. Оказа се, че с този проблем се занимават дори в научноизследователския институт към Министерството на вътрешните работи на Русия. И в това нямаше никаква псевдонаучна фантастика.
Така че след като си каза, че незнанието не е аргумент, Настя започна да приема абсолютно спокойно огромния интерес на Павел Михайлович Дюжин към биопатогенните зони. И причината за нейното добро настроение далеч не се криеше в това, макар че първият тласък естествено дойде от капитана. Тя изведнъж разбра една толкова проста истина, че да те е срам да я споменаваш. Всички знаят тази истина. Но я знаят някак обективно, абстрактно, сякаш отстрани, без да я прилагат към себе си и без да я пречупват през собственото си съзнание. А истината се оказа изключително проста: хората са различни. И макар че едва ли ще се намери човек, който би оспорил това, много малко са на света хората, които се ръководят от тази истина. Някак си се получава, че всички признават идеята, но почти никой не я следва. А нали ако човек допусне тази истина до сърцето си и я направи част от своя мироглед, тогава моментално се променя цялото му възприятие за заобикалящата го действителност. И много неща стават не само разбираеми до пълна прозрачност, но и смешни. Именно тези смешни неща толкова развеселяваха и забавляваха Анастасия Каменская, че настроението й постоянно бе приповдигнато.