Въпреки опасенията й, Павел Дюжин се оказа човек способен и макар да не даваше никакви собствени идеи, поне разбираше онова, което му обясняваше Настя. Разбираше го с лекота, почти винаги от половин дума, и работата с него й доставяше удоволствие. Както става обикновено, частната задача да изясни дали синът на генерал Заточни е интересен обект за престъпниците бързо се превърна в обширна програма за изследване на „чистотата“ на милиционерските висши учебни заведения в Москва. А тези заведения бяха три, без да се брои академията. Така че й предстоеше огромна и трудна работа. От една страна — студентите: кои са те, чии деца и племенници са, кой ги е изпратил да учат там, какви са резултатите от психологическото им тестуване и ако резултатите са били незадоволителни, а човекът въпреки това учи… И така нататък. От друга страна — преподавателите. От трета — финансово-стопанската дейност на висшето учебно заведение. Особено внимание трябва да се отдели на извънбюджетните средства. Откъде се вземат, кои са спонсорите. От кои фирми се закупуват продуктите за столовете, оборудването за компютърните зали, техническите средства. Направленията бяха безброй и беше ясно, че само двамата — Настя и храбрият капитан Дюжин — не могат да свършат почти нищо. Но и не такава беше задачата им. Беше им възложено да съставят разгърната програма, която други служители щяха да изпълняват. Но резултатите от тяхната работа все пак трябваше да обобщават и да анализират Настя и Павел.
— А това какво е? — питаше Павел, като гледаше как Настя бързо набира на компютъра някакъв текст, напомнящ анкета.
— Това е помощен материал за хората, които ще събират информацията — търпеливо обясняваше тя. — За да не им се налага да помнят всички въпроси, на които трябва да получат отговори, при проучването на досиетата на учащите се те ще попълват анкета. Много е удобно. И за нас после ще бъде по-лесно да анализираме. Ще въведем данните в компютъра, той ще сортира и ще преброи всичко, а ние ще получим нагледна картинка.
— Я дай да видя.
Настя върна текста към началото и се поотмести, та Дюжин да може да вижда екрана. Павел бързо прегледа номерираните точки, посегна към мишката и посочи със стрелката една от цифрите.
— Аз бих добавил тук и юридическата история на фирмата. Защото за нас са важни не само имената на организациите, в които работят родителите на студентите, но и откъде са се взели. Разните му там сливания, разделяния, преименувания, дъщерни фирми…
— Прав си — кимна Настя, — разумно е. Имаш ли някакви други съображения?
— Други съображения нямам, останаха ми само въпроси.
— Ами задай ги.
Павел питаше, тя отговаряше подробно, без да се дразни, защото разбираше, че трябва да го обучава. Дай боже всекиму ученици като Дюжин, грехота е да се оплаква — той не само умееше да разсъждава организирано, но му беше и интересно онова, което правеха. Само да не бяха тези негови странности…
На това място Настя всеки път се усмихваше и се възпираше от критики. Какво толкова я притесняват неговите странности? Да не би да й пречат да работи? Не. Или са несъвместими с офицерското му звание? Също не. Господи, колко дълбоко се набиват в главата определени стереотипи: един офицер от милицията трябва да бъде еталон на нормалността. Ама кой я е измислил тази нормалност? За норма се смята най-разпространената характеристика, а онова, което е по-малко разпространено — за не съвсем нормално, но кой е казал, че всяко отклонение от нормата е нещо лошо? Според „нормата“ светлокосите хора трябва да имат сини или сиви очи, по-рядко се срещат зелени, още по-рядко — кафяви, но кой би дръзнал да каже, че блондинка с кафяви очи е нещо грозно? Практиката показва, че именно блондинките с кафяви очи са най-ефектни и се радват на голям успех сред мъжете. А пък, видите ли, не били „в нормата“…
И всеки път на същото това място Павел напрегнато я питаше:
— Е, защо се смееш сега? Глупости ли говоря? Изглеждам ти като глупак, а?
— Ама моля ти се, нищо подобно, Паша — бързаше да отговори тя. — Просто се усмихвам на мислите си. В добро настроение съм.
Коротков разпита дядото Немчинов още в първите дни след убийството на Саша Барсуков, но не се зарови надълбоко. Беше съгласен с Настя: ако дядото е замесен в убийството на ухажора на внучката му, не бива да го плашат. Докато не усеща опасност, старият Немчинов няма да се опита да избяга.
Настя реши да посети Лера Немчинова по време, когато Василий Петрович не си е вкъщи. Трябваше да види с очите си какво представлява това момиче, а после да помисли как да действа с дядо му.